Изненадах се, но му я подадох. Той я взе, потупа я върху дланта си, а после завъртя нещо. Основата на пудриерата се отвори и аз ахнах, защото оттам изпадна лист хартия. Личеше си, че е стара — дебела, тежка и леко пожълтяла, а не гладка и искрящо бяла като рулата хартия, които излизаха от комуникационните портали при поискване.
Дядо разгъна листа много внимателно, нежно. Опитах се да не надничам, в случай че там има нещо, което той не желае да виждам, но дори само от едно зърване разбрах, че думите също бяха стари. Шрифтът, на който бяха написани, не се използваше вече; буквите бяха малки, черни и слети заедно.
Пръстите му трепереха; не знаех дали защото краят му наближаваше, или заради това, което държеше в ръката си. Исках да му помогна, но усещах, че това е нещо, което иска да направи сам.
Не му отне много време да прочете написаното на листа и когато свърши, затвори очи. На лицето му се появи изражение, което не можех да разгадая. Нещо много дълбоко.
После дядо отвори сияещите си красиви очи и погледна право към мен, докато сгъваше отново листа.
— Касия. Това е за теб. То е дори по-ценно от самата пудриера.
— Но това е толкова… — Спрях се, преди да кажа думата „опасно“.
Нямаше време. Чух как мама, татко и Брам говорят в коридора.
Дядо ме погледна с изпълнените си с любов очи и протегна листа към мен. Предизвикателство, дар, жертвоприношение. Поколебах се за секунда, а после се пресегнах и го взех. Пръстите ми стиснаха старата хартия, докато дядо отпускаше ръката си.
Подаде ми отново и пудриерата; листът пасна идеално в тайната й долна част, за която допреди малко дори не подозирах. Затворих капака й, а дядо се наведе към мен.
— Касия — прошепна той. — Давам ти нещо, което още не разбираш. Но знам, че някой ден ще разбереш. Ти, не някой друг. И помни. Напълно нормално е да се запиташ.
Издържа дълго време. Но около час преди полунощ, сред дълбоката синя вечер, дядо погледна към нас и каза най-прекрасните думи, с които човек може да завърши живота си.
— Обичам те. Обичам те. Обичам те. Обичам те.
Ние също му го казахме. Всички го мислехме наистина и той ни се усмихна. Облегна се назад на възглавниците си и затвори очи.
Всичко вътре в него работеше съвършено. Беше изживял един добър живот. Той беше приключил така, както се очакваше да приключи, в точното време. Държах ръката му, докато умираше.
8.
Нито една от прожекциите не е нова — оплака се приятелката ни Сира.
— Показват едни и същи през последните два месеца. — Отново беше събота вечер, водехме същия разговор, както преди седмица. — По-добре е от другите две възможности — каза Ем. — Не е ли така? — Погледна към мен, очаквайки да си кажа мнението.
Кимнах. Възможностите бяха същите, както обикновено: Игралният център, прожекции в салона на театъра, музика. Беше минала по-малко от седмица от смъртта на дядо и се чувствах странно. Той си беше отишъл и сега знаех, че в пудриерата ми има откраднати думи. Странно ми беше, че знам нещо, което другите не подозират, и че имам нещо, което не би трябвало да притежавам.
— Значи още един глас за прожекцията — каза Ем, като обобщи резултата досега. Уви къдрица от черната си коса около пръста си и погледна към Ксандър. — А ти?
Сигурна бях, че той иска да отиде отново в Игралния център, но на мен наистина не ми се ходеше. Последното ни посещение там не завърши много добре, настъпих таблетките на някого, а и срещата със Служителката…
Ксандър знаеше какво си мисля.
— Вината не беше твоя — каза той. — Не ти ги изпусна. Не са те порицали публично или нещо такова.
— Знам. И все пак…
Ние не обсъждаме много музиката. Повечето младежи не си падат по това да седят с други хора в зала и да слушат Стоте песни, изсвирени някъде другаде — а може би дори и в друго време. Не мисля, че някога съм чувала за работни позиции, свързани с музика. Може би е логично. Може би песните трябва да бъдат изпети само веднъж, записани и оставени на мира.
— Не, нека отидем на прожекцията — каза Ксандър. — Онази за историята на Обществото? С въздушните гледки?
— Тази още не съм я гледал — каза Кай Маркъм зад мен.
Кай. Обърнах се към него, очите ни се срещнаха за пръв път от нощта, в която настъпих таблетките. Не го бях виждала оттогава. Може би трябваше да кажа, че не го бях виждала на живо: цяла седмица лицето му се появяваше в ума ми така, както се беше появило на екрана, изненадващо ясен образ, а после изчезваше внезапно. А аз оставах да се чудя какво означава всичко това. Защо продължавах да мисля за него, вместо да забравя случилото се и да продължа напред.