Може би причината беше в думите на дядо накрая. Когато ми каза, че е нормално да се запитам. Някак си обаче си мислех, че няма предвид само Кай. Може би имаше предвид нещо по-голямо. Нещо, свързано с поезията.
— Решено тогава. Ще гледаме този филм — каза Сира, използвайки думата, с която някога бяха наричали прожекциите.
— Как е възможно да си го пропуснал? — въпросът на Пайпър беше добър. Никога не пропускаме прожекциите, когато ги показват за пръв път. Тази се въртеше от няколко месеца, което означаваше, че Кай е имал множество възможности да я види. — Не беше ли с нас, когато отидохме първия път?
— Не — каза Кай. — Онази вечер работих до късно, поне така мисля.
Говореше спокойно, но в гласа му имаше — както винаги е било нещо по-дълбоко, нещо отекващо. Имаше по-различна интонация, отколкото в повечето гласове. Нещо, което забравяш, докато не го чуеш отново и не си спомниш: О, да. В гласа му има музика.
Всички замлъкнахме, както ставаше винаги когато Кай споменеше работата си. Не знаехме какво да кажем. Вече ми беше ясно, че той сигурно не е бил изненадан от назначението си в Хранителния център. Винаги е знаел, че е Отклонение. Разхождаше се наоколо, пазейки своите тайни, много по-отдавна, отколкото аз.
Но Обществото иска от него да пази тайната си. Не знаех какво ще направят, ако разберат за моята.
Кай погледна първо Пайпър, а после и мен и ми се стори, че бях сгрешила за очите му. Мислех, че са кафяви, но сега виждах, че са тъмносини, подчертани от цвета на униформата му. Синьото е най-често срещаният цвят в провинция Ория, но и неговите очи имаше нещо различно и не бях сигурна какво е точно. Повече дълбочина? Зачудих се какво ли вижда, когато ме погледне. Дали и той открива такава дълбочина в мен, или му се струвам повърхностна и… прозрачна?
Иска ми се да имам микрокарта за Кай, помислих си аз. Може би, след като всъщност нямам нужда от карта за Ксандър, мога да помоля да ми дадат друга. Хрумването ме накара да се усмихна.
Кай все още гледаше към мен, сякаш щеше да ме попита всеки момент за какво мисля. Но, разбира се, не го направи. Не беше оцелял, задавайки въпроси. Той беше Отклонение от Външните провинции и все пак беше успял да се впише тук. Не питаше, само гледаше и се учеше.
И аз можех да се науча от него. Нямаше да задавам въпроси и щях да пазя тайните си.
Когато се настанихме в салона на театъра, Пайпър мина първа. После Сира, Ем, Ксандър, аз и накрая остана Кай. Голямото платно не беше спуснато още и светлините не бяха затъмнени, така че имахме няколко минути да си поговорим.
— Добре ли си? — прошепна Ксандър в ухото ми. — Не е заради таблетките, нали? А заради дядо ти?
Наистина ме познаваше.
— Да — казах аз и той се протегна и стисна ръката ми. Все още ми беше странно колко лесно се бяха завърнали старите ни, добре познати жестове от детството, които бяхме изоставили, щом станахме големи. Държахме се за ръце и усещането все още беше като за нещо, което правеха приятелите, нещо, с което бяхме свикнали от години — и все пак имаше и нещо различно, защото сега това означаваше повече. Означаваше, че сме Партньори, двойка до живот.
Ксандър изчака да види дали ще кажа още нещо, но аз замълчах. Не мога да му разкажа за Кай, защото Кай седи точно до мен, помислих си аз. Не мога да споделя и за листа с думи, защото мястото е прекалено препълнено. Това бяха причините, поради които не споделих с Ксандър какво се случваше с мен, както обикновено правех.
Но някак си прозвучаха много убедително дори на самата мен.
Ем каза нещо на Ксандър и той се извърна към нея, за да й отговори. Вперих поглед напред и се замислих колко странно е, че бях започнала да имам тайни от Ксандър точно когато бяхме подбрани за Партньори.
— От седмици не съм имал възможност да прекарвам съботите с вас — каза Кай. Погледнах го; светлините започнаха да угасват, полумракът омекоти лицето му и някак смали разстоянието помежду ни. В следващите му думи прозвуча лека горчивина. — Много съм зает в работата си. Радвам се, че нямате нищо против компанията ми.
— Това не е проблем — казах аз. — Ние сме ти приятели.
В момента, в който го казах, се запитах дали е вярно. Не го познавах така, както познавах другите.
— Приятели — повтори Кай думата внимателно и се зачудих дали не си мисли за приятелите, които някога беше имал във Външните провинции.