В салона стана тъмно. Знаех, без да поглеждам, че Кай вече не е обърнат с лице към мен и че Ксандър е. Погледнах напред, право в мрака.
Винаги се наслаждавах на тези няколко секунди в театъра, преди да пуснат филма, когато седях сред пълната тъмнина в очакване. Усещах напрежение в стомаха си — чудех се дали, когато светлините светнат отново, няма да се окажа напълно сама. Или пък дали светлините никога няма да се включат. Чувствах, че не мога да бъда сигурна; не и в тези първи мигове. Не знам защо това ми харесваше.
Но, разбира се, светлините светваха на екрана и прожекцията започваше, и аз не бях сама. Ксандър седеше от едната ми страна, Кай от другата, а пред мен на екрана показваха сцени от началото на Обществото ни.
Гледките бяха чудесни: камерата минаваше ниско над синия океан, над зелените крайбрежия, над покритите със сняг планини, спускаше се към зелените поля на Фермерските земи, над белия купол на сградата на нашата Градска община (публиката изръкопляска, когато тази гледка се появи пред очите ни). После ни пренесоха над още зелени и златисти райони към друг град и към друг, и към друг. Във всяка провинция на Обществото хората сигурно също ръкопляскаха, когато видеха своя град — дори да бяха гледали и преди тази прожекция. Когато видиш нашето Общество така, няма начин да не изпиташ гордост.
Разбира се, точно това е целта на тези кадри.
Кай си пое дълбоко дъх и аз погледнах към него. Това, което видях, ме изненада. Очите му бяха широко отворени и сякаш за първи път беше забравил да се контролира, да поддържа изражението си спокойно и безизразно. Целият грееше от изумление. Може би мислеше, че наистина лети. Дори не забеляза, че го наблюдавам.
След въздушното начало обаче прожекцията беше съвсем обикновена. Показаха ни как са били нещата, преди да се оформи Обществото, преди всичко да започне да функционира на принципа на статистиката и вероятностите. Лицето на Кай бързо доби обичайното си спокойно изражение; продължавах да поглеждам към него от време на време, за да видя дали ще реагира по някакъв начин и на другите части от филма. Нямаше друга такава реакция.
Когато стигнаха до момента, в който показваха как е въведен за пръв път Подборът, Ксандър се обърна към мен. На бледата светлина от екрана видях усмивката му и му се усмихнах в отговор. Ръката му стисна още по-силно моята и аз забравих за Кай.
До самия край на прожекцията.
В края ни върнаха обратно към времето преди Обществото. Какво щеше да се случи, ако То се разпаднеше. Не знам какви декори бяха използвали, но беше почти смешно. Бяха попрекалили с драматичните пустеещи червени земи, запуснатите малки къщурки, малцината навъсени, груби, тъжни актьори, които вървяха по опасните улици. После изневиделица в небето се появи някакъв зловещ черен летателен апарат и хората се разбягаха във всички посоки. На заден фон се разнесе химнът на Обществото, високи ноти с пищни орнаменти, виещи се около основната басова линия, която пораждаше у нас чувство за принадлежност.
Сцената беше прекалена. Беше нелепа, особено след като бях станала свидетелка на спокойния начин, по който дядо напусна света в неделя. Смъртта не изглежда така. Един от актьорите се строполи на земята драматично. Яркочервени кървави струи покриха дрехите му. Чух как Ксандър се изсмя тихо до мен и знаех, че се чувства по същия начин. После ми стана неприятно, че бях пренебрегвала Кай толкова дълго време, и се обърнах към него, за да споделим шегата.
Той плачеше. Безмълвно.
Една сълза се стичаше по бузата му, но той я изтри толкова бързо, че за миг се усъмних дали съм я видяла, но тя беше там. Беше. И после още една; изчезна също толкова бързо, както първата. Очите му бяха така препълнени, че се чудех как въобще успява да вижда. Но той не отделяше поглед от екрана.
Не съм свикнала да гледам как някой страда. Извърнах глава встрани.
Когато филмът свърши с бърз преглед на въздушните сцени от началото, Кай си пое дълбоко дъх. Личеше си, че изпитва болка. Не погледнах към него, докато светлините в театъра отново не светнаха. Когато това стана, той беше отново спокоен, сдържан, отново Кай, когото познавах. Или поне този Кай, когото си мислех, че познавам. Никой друг не беше забелязал. Кай не знаеше, че съм го видяла.
Не казах нищо. Не попитах нищо. Извърнах се встрани. Такава съм. Но дядо ти смяташе, че можеш да бъдеш различна. Мисълта се появи в съзнанието ми внезапно — като бегло хвърлен поглед, като светкавица, проблеснала за частица от секундата в тъмното небе. Кай. Дали той ме наблюдаваше? Дали чакаше погледите ни да се срещнат?