Останах така прекалено дълго време, преди да се обърна. Когато се осмелих, Кай вече не ме гледаше. Ако някога въобще го беше правил.
9.
Два дни по-късно стоях с група ученици пред главната сграда на Разсадника. Около нас се носеше ранна утринна мъгла и дърветата и фигурите на хората се появяваха сякаш от нищото.
— Правила ли си го преди? — попита момичето до мен. Не го познавах, така че сигурно беше от друг квартал, от друга гимназия.
— Не съвсем — казах, леко разсеяна от факта, че една от фигурите, появили се от мъглата, приличаше на Кай Маркъм. Движеше се спокойно и уверено. Внимателно. Когато ме видя, вдигна ръка, за да помаха. Очевидно и той се беше записал за туристическия поход като свободна активност за лятото. След кратка пауза — колкото да се усмихна и да помахам на Кай, добавих: — Не. Само съм ходила из гората, никога не съм се катерила.
— Никой не го е правил преди — каза Лон, едно досадно момче, което познавах от училище. — Не е било предлагано като възможност от години.
— Дядо ми знаеше как — казах аз.
Лон не спираше.
— Знаеше? В минало време? Да не е мъртъв?
Преди да отговоря, един Офицер в армейска зелена униформа прочисти гърлото си, заставайки пред нас. Беше възрастен, с късо подстригана ръка и маслинова кожа. Тенът на лицето му и стойката му ми напомниха за дядо.
— Добре дошли — каза Офицерът със също толкова строг и остър глас като косата си. Всъщност не звучеше особено приветливо и осъзнах, че приликите с дядо свършваха до външния му вид. Трябваше да спра да търся дядо във всички по-възрастни хора. Нямаше да се материализира от дърветата, колкото и да ми се искаше това да стане. — Аз съм вашият инструктор. Ще се обръщате към мен със „сър“.
Лон не успя да се въздържи.
— Ще отидем ли на Хълма?
Офицерът му хвърли леден поглед и Лон буквално клюмна целият.
— Никой няма да говори без мое разрешение. Ясно ли е?
Всички кимнахме.
— Нямаме време за губене. Да започваме.
Посочи зад гърба си към един от плътно залесените хълмове на Разсадника. Не Хълмът, не най-големият, а един от по-малките и по-ниски, достъпът, до които също беше забранен, освен за служителите в Разсадника. Тези малки хълмове не бяха толкова високи, но мама ми беше казвала, че и те стават за катерене и по тях има много високи дървета и храсталаци.
— Вървете и стигнете до върха му — каза офицерът, завъртайки се на пети. — Ще ви чакам там.
Той сериозно ли говореше? Без напътствия? Без някакво обучение, преди да започнем?
Офицерът изчезна в храсталака в подножието на хълма.
Явно говореше сериозно. Усетих как на устните ми се появява усмивка и тръснах глава, за да я прикрия. Тръгнах след Офицера. Храстите бяха много гъсти, все още яркозелени, и когато си проправях път през тях, миришеха като дядо. Може би все лак той беше някъде тук, сред дърветата. И ако някога се осмеля да отворя онзи лист хартия, помислих си аз, това ще е идеалното място.
Чувах как другите се движеха между дърветата около мен и зад мен. Гората — дори тази почти опитомена гора — беше шумно място, особено с цялата тълпа хора, обикалящи из нея. Храстите плющяха, съчките се чупеха в краката ни, а някой наблизо изруга. Вероятно Лон. Ускорих крачка. Трябваше да се боря с някои от клоните, но напредвах сравнително бързо.
Привикналият ми да сортира всичко ум искаше да може да идентифицира птиците по техните песни и да даде имена на растенията и цветята, които виждах. Майка ми вероятно познаваше повечето от тях, но аз никога няма да получа това специализирано познание, освен ако не бъда назначена в Разсадника.
Катеренето ставаше все по-трудно, все по-стръмно, но не беше невъзможно. Малкият хълм беше част от територията на Разсадника, така че местността не беше напълно дива. Обувките ми се изцапаха с кал, земята беше покрита с борови иглички и листа. Спрях за миг и се огледах за място, където да почистя поне част от калта по подметките си, за да се движа по-бързо. Но тук, в Разсадника, всички паднали дървета и клони бяха почиствани незабавно. Трябваше да се задоволя с грапавата кора на едно дърво, на която изстъргах донякъде подметките си. Когато тръгнах отново, почувствах краката си много по-леки и ускорих крачка. Видях гладък, кръгъл камък, приличащ на полирано яйце — като подаръка, който Брам даде на дядо. Оставих го там, малък и кафеникав в тревата, и тръгнах дори още по-бързо, като отмествах клоните от пътя си, без да обръщам внимание на драскотините по ръцете си. Дори когато една борова клонка се върна рязко назад и ме зашлеви през лицето, не спрях. Щях да стигна първа на върха на хълма и бях много щастлива от това. Дърветата пред мен се разреждаха и знаех, че съм близо, защото зад тях вече се виждаха небето и слънцето вместо още гора. Бях почти там. Виж ме, дядо, помислих си аз, но разбира се, той не можеше да ме чуе.