То ни казваше да се борим.
Още един клон ме зашлеви през лицето, докато си пробивах път към поляната на върха, но не спрях — отместих го и продължих. Излязох на откритото пространство. Огледах се за Офицера, но той не беше там. Друг обаче вече беше тук. Кай Маркъм.
За моя изненада бяхме само двамата. Офицерът не се виждаше никъде. Нямаше и други катерачи.
Кай изглеждаше по-отпуснат от всеки друг път, излегнат на земята, подпрян на лакти, с повдигнато към слънцето лице и затворени очи. Изглеждаше различен, отпуснат. Докато го гледах така, осъзнах, че той пазеше дистанция с другите хора най-вече чрез очите си. Защото щом ме чу, ги отвори, погледна ме и то почти се случи. Почти улових отблясък от нещо истинско, преди да видя отново само това, което той искаше да видя.
Офицерът се появи от близките до мен дървета. Ходеше спокойно, по-скоро гледайки зад себе си, и се зачудих какво ли търси сред гората? Дали ме беше видял? Взираше се в апарата в ръката си и после вдигна поглед и към мен.
— Касия Рейес? — попита мъжът. Очевидно данните сочеха, че ще пристигна втора. Явно моето непредвидено спиране не е било толкова дълго, колкото си мислех.
— Да.
— Седни тук и чакай — каза Офицерът и махна с ръка към полянката на върха на хълма. — Наслади се на гледката. Според това ще мине известно време, преди някой друг да се появи. — Посочи към апарата и после изчезна отново сред дърветата.
Останах на място няколко секунди, преди да се запътя към Кай, като се опитвах да се успокоя. Сърцето ми все още биеше бързо от тичането ми из гората. И от звуците, които се носеха навсякъде около нас.
— Здрасти — каза Кай, когато приближих.
— Здрасти. — Седнах на тревата до него. — Не знаех, че и ти си се записал на походите.
— Мама реши, че е добър вариант. — Забелязах колко лесно използва думата „мама“, говорейки за леля си Айда. Замислих се как се беше вписал в живота тук, как се беше превърнал в този, когото всички в квартала ни очакваха да бъде. Въпреки че беше нов и различен, той се сля много бързо със средата. Всъщност, като се замисля, никога досега не го бях виждала да завършва първи в нещо. Обадих се, може би малко припряно:
— Днес победи всички ни. — Сякаш не беше очевидно.
— Да — отвърна той и ме погледна. — Точно както е предвидено. Израснал съм във Външните провинции и имам най-голям опит в дейности като тази. — Говореше спокойно, сякаш цитираше данни от някаква официална информация, но забелязах капчици пот по лицето му; начинът, по който беше изпънал краката си напред, ми се стори познат. Кай също беше тичал, и то бързо. Да не би да правят състезания във Външните провинции? Ако нямаха, защо беше тичал? Да не би да са имали причина да бягат от нещо?
Преди да помисля, се чух как го питам нещо, което не би трябвало:
— Какво се е случило с майка ти?
Очите му ме стрелнаха изненадано. Разбра, че не говоря за Айда, и бях убедена, че никой досега не му беше задавал този въпрос. Не знам какво ме накара да го направя сега; може би смъртта на дядо и думите, които бях прочела в гората, ме бяха извадили от равновесие и ме бяха направили по-уязвима. Може би не исках да се тормозя с мисълта за това дали някой не беше видял как се криех сред дърветата.
Трябваше да му се извиня. Но не го направих; не знам защо, но не мислех, че ще ме сметне за лоша или за зле възпитана. Имах чувството, че може би самият той иска да ми каже. Но грешах.
— Не бива да ми задаваш такъв въпрос — каза Кай. Не погледна към мен, така че виждах само едната му страна — профила му, тъмната му коса, мокра от влагата и от водата, капеща от дървета, докато беше минавал под тях. Миришеше на гора и аз повдигнах ръцете си към лицето, за да ги помириша — за да видя дали и аз съм поела аромата на гората. Може би беше от въображението ми, но ми се стори, че дланите ми миришат на мастило и хартия.
Кай беше прав. Знаех много добре, че не е позволено да се задават такива въпроси. Но после той ме попита нещо, което ни би трябвало:
— Кого си загубила?
— Какво имаш предвид.
— Личи си — каза простичко той. Сега вече ме погледна. Очите му бяха все още сини.
Слънцето беше сгряло тила ми и върха на косата ми. Затворих очи, както беше направил по-рано Кай, и наклоних глава назад, за да усетя топлината по клепачите и по цялото си лице.