Никой от нас не проговори. Държах очите си така дълго време, а когато ги отворих, за един кратък миг не виждах нищо, заслепена от ярката слънчева светлина. В този миг разбрах какво искам да кажа на Кай.
— Дядо ми почина миналата седмица.
— Неочаквано ли беше?
— Не — отвърнах аз, но всъщност в известен смисъл беше. Не очаквах дядо да каже нещата, които беше казал. Но очаквах смъртта му. — Не — повторих аз. — Беше осемдесетият му рожден ден.
— Точно така — каза Кай замислено, по-скоро на себе си. — Хората тук умират на осемдесетия си рожден ден.
— Да. Не е ли същото там, откъдето си дошъл?
Изненадах се, че думите излязоха от устата ми — само преди две секунди той ми беше напомнил, че не бива да питам за миналото му. Този път обаче ми отговори.
— Осемдесет години… трудно се достигат у дома.
Надявах се, че изненадата ми не беше прекалено очевидна. Да не би в различните райони на Обществото да имаше различно време на смъртта?
От края на гората се чуха викове на хора и шум от стъпки. Офицерът излезе от храстите и започна да пита всеки от стигналите до поляната за името му.
Надигнах се, за да се изправя, и се кълна, че чух как пудриерата в джоба ми издрънча, когато се удари в цилиндъра ми с таблетки. Кай се извърна да ме погледне и спрях да дишам. Зачудих се дали той може да отгатне, че в главата ми има думи, думи, които се опитвах да запомня и наизустя. Защото знаех, че няма да мога никога вече да отворя този лист хартия. Трябваше да се отърва от него. Седейки тук до Кай, опиваща се от лъчите на слънцето, съзнанието ми беше напълно ясно и сега вече със сигурност осъзнах какво означаваше онзи звук там, в гората. Звукът от сухи счупени съчки.
Някой ме беше видял.
Кай си пое дъх и се наведе към.
— Видях те — каза той с глас, мек и дълбок като вода, падаща в далечината. Подбираше внимателно думите си, говореше много тихо, за да не го чуе някой друг. — В гората.
Тогава. За пръв път той ме докосна. Ръката му се допря до рамото ми, топла, с бързо, леко движение. И изчезна, преди да усетя истински докосването му.
— Трябва да внимаваш. Нещо такова…
— Знам. — Исках и аз да го докосна, да поставя ръка на рамото му, както беше направил той, но не го направих. — Ще го унищожа.
Лицето му остана спокойно, но усетих напрежението в гласа му.
— Можеш ли да го направиш, без да те хванат?
— Така мисля.
— Мога да ти помогна — погледна небрежно към Офицера, докато казваше това, и внезапно осъзнах нещо, което не бях забелязвала досега, защото го прикриваше много добре. Кай винаги се държеше така, сякаш някой го наблюдаваше. Очевидно той също държеше хората под очи.
— Как ме изпревари на върха? — попитах изведнъж аз. — Ако си ме видял там в гората?
Кай изглеждаше изненадан от въпроса ми.
— Тичах.
— Аз също тичах.
— Явно съм бил по-бърз — каза той и за секунда видях следа от нещо различно на лицето му, почти усмивка. После отново стана сериозен, предпазлив. — Искаш ли да ти помогна?
— Не. Не, мога да се справя сама. — После, защото не исках да си помисли, че съм идиотка и че поемам риск заради самия риск, казах повече, отколкото трябваше. — Дядо ми го даде. Не трябваше да го пазя. Но думите бяха толкова красиви…
— Можеш ли да ги запомниш без листа?
— Засега. — Имах ум на сортировач все пак. — Но знам, че няма да мога да ги запомня завинаги.
— А искаш ли?
Смяташе, че съм тъпа.
— Те са толкова красиви — повторих колебливо.
Офицерът се провикна, все повече хора излизаха от дърветата, някой повика Кай, друг — мен. Разделихме се, казахме си „довиждане“ и се запътихме към различни места на върха на малкия хълм.
Всички гледаха нещо в далечината. Кай и неговите приятели се взираха в купола на сградата на Общината и обсъждаха нещо; офицерът гледаше към Хълма. Групата, в която стоях, се беше обърнала към главната столова на Разсадника И говореше за предстоящия обяд, за това как ще се върнем в училище, дали въздушният влак щеше да дойде навреме или не. Някой се разсмя, защото влаковете винаги бяха точни. Един ред от стихотворението се появи в съзнанието ми: И ти, мой татко, сам на висотата.
Наклоних отново глава назад и погледнах към слънцето през полузатворените си клепачи. То беше по-силно от мен, грееше червено сред тъмнината.
Въпросите в главата ми се блъскаха един в друг, бръмчаха като буболечките в гората по-рано.