Какво се е случило с теб във Външните провинции? Какво Нарушение е извършил баща ти, за да станеш Отклонение? Смяташ ли, че съм луда, защото искам да задържа стихотворението? Кое е това нещо в гласа ти, което ме кара да искам да те слушам непрекъснато как говориш?
„Ти ли е трябвало да бъдеш мой Партньор?“
По-късно осъзнах, че единственият въпрос, който не мина през ума ми, беше всъщност най-важният от всички:
Ще запазиш ли тайната ми?
10.
Кварталът ми се струваше някак променен тази вечер, нещо беше сбъркано. Хората чакаха на спирката с безизразни лица, без да си говорят един с друг. Качваха се във влака, без да поздравят слизащите от него, както беше обичайно. Малка бяла въздушна кола — кола на Служителите — беше паркирана пред къщата със син покрив на нашата улица. Моята къща.
Слязох бързо по металните стъпала на влака и се заоглеждах за други знаци, докато вървях. Тротоарите не ми подсказваха нищо. Бяха чисти и бели, както винаги. Къщите близо до нашата — с плътно затворени прозорци и врати — казваха малко повече: ако наближава буря, най-добре е да я изчакаш да отмине, прибран на сигурно място в дома си.
Крилото на въздушната кола лежеше внимателно отпуснато на тревата пред къщата ни. Зад чисто белите завеси се виждаха движещи се фигури. Затичах се по стъпалата, но се поколебах пред вратата. Може би трябваше да почукам?
Казах си, че трябва да се успокоя, да сложа в ред мислите си. По някаква причина си представих сините очи на Кай и вече можех да мисля по-разумно; осъзнах, че правилното отношение към ситуацията е единственият начин за справяне с нея. Може да е свързано с много неща. Може да проверяват системата за доставка на храна, къща по къща. Веднъж вече се беше случвало, в един съседен квартал. Чувала съм за това. Може да няма нищо общо с мен.
Дали ще кажат на родителите ми, че лицето на Кай се беше появило на микрокартата ми? Дали знаят какво ми беше дал дядо? Все още не бях унищожила листа. Той все така се намираше в джоба ми. Дали някой друг освен Кай ме беше видял да го чета там, в гората? Дали кракът на Офицера беше строшил онази клонка, която чух да пука сред дърветата?
Може би бяха тук единствено и само заради мен.
Не знаех какво се случва с онези, които нарушават правилата, защото хората в нашите квартали не го правят. Много рядко се случва някои граждани да бъдат порицани публично за малки проявления — както когато Брам закъснява. Но това са дребни неща, дребни грешки. Няма големи грешки, нито пък такива, извършени съзнателно. Нарушения. Престъпления.
Няма да почукам. Това е моята къща. Поех си дълбоко дъх, завъртях дръжката и отворих вратата.
Някой ме чакаше вътре.
— Ти се върна — каза Брам и облекчението ясно пролича в гласа му.
Пръстите ми инстинктивно се свиха около листа хартия в джоба ми и погледнах към кухнята. Може би щях да успея да стигна до тръбата за унищожаване на отпадъците и да пусна листа вътре, за да изгори в огъня. Тръбата щеше да регистрира непознато вещество; плътната хартия беше съвсем различна от обикновените хартиени отпадъци — салфетки, пликове и хартиените имитации, които имахме право да ползваме в домовете си. Но все пак щеше да бъде по-безопасно, отколкото да го задържа и да го намерят у мен. Не могат да възстановят думите от листа, след като го изгоря.
Зърнах Служител от Биомедицинската служба в бяла престилка да преминава от коридора в кухнята. Пуснах листа и извадих бързо ръката от джоба си. Празна.
— Какво става? — попитах Брам. — Къде са татко и мама?
— Тук са — отвърна той с треперещ глас. — В стаята си.
Служителите претърсват татко.
— Защо? — Баща ми нямаше нищо общо със стихотворенията, дори не знаеше за тях. А може би това нямаше значение? Кай беше класифициран като Отклонение заради Нарушението на баща си. Дали моята грешка ще промени живота на цялото ми семейство?
Може би пудриерата все пак беше най-безопасното място за стихотворенията. Дядо и баба са ги крили там години наред.
— Ей сега се връщам — казах на Брам и влязох в стаята си. Взех пудриерата от шкафа. Завъртане. Отворих вътрешната стена и пъхнах листа обратно на мястото му.
— Кой дойде? — чу се гласът на Служителя в коридора.
— Сестра ми. — Брам звучеше уплашено.
— Къде е тя?
Завъртане, пак. Пудриерата не се затваряше добре. Едно ъгълче хартия се подаваше навън.
— В стаята си, преоблича се. Беше много изцапана от туристическия поход днес.