Гласът на Брам вече звучеше по-уверено. Той ме прикриваше, без да знае защо. И се справяше добре със задачата.
Чух стъпки в коридора и отворих капака на пудриерата отново; напъхах ъгълчето вътре. Завъртях. Безшумно тракане и всичко си дойде на мястото. Най-накрая. С една ръка отварях ципа на униформата си, с другата поставих пудриерата обратно на лавицата. Извърнах глава, защото чух, че вратата се отваря. Бях изненадана и вбесена от това навлизане в личното ми пространство.
— Преобличам се! — извиках аз.
Служителят кимна, като видя калта по дрехите ми.
— Моля, ела в дневната, когато приключиш — каза той. — Бързо.
Усетих, че ръцете ми се бяха изпотили, докато свалях все още миришещата на гора униформа и я пъхах в контейнера за мръсни дрехи. След като облякох резервната, лишена от всичко, което можеше да изглежда или да прилича на поезия, излязох от стаята си.
— Татко така и не е занесъл пробата от тъканта на дядо — прошепна ми Брам, когато ме видя в дневната. — Загубил я е. Затова са тук. — За секунда любопитството надделя над паниката му. — Защо трябваше да се преобличаш веднага? Дрехите ти не бяха чак толкова мръсни.
— Аз бях мръсна — прошепнах му в отговор. — Шшш. Слушай.
Чух шепот в стаята на родителите ми и после гласът на майка ми се надигна. Не можех да повярвам на това, което ми беше казал Брам. Татко е загубил пробата на дядо?
През страха в мен се промъкна внезапно силно чувство на тъга. Това беше лошо, много лошо. Баща ми беше направил огромна грешка. И не само защото това щеше да донесе много проблеми и на него, и на нас. А и защото означаваше, че дядо си е отишъл завинаги. Без тази проба не могат да го върнат.
Внезапно започнах да се надявам Служителите да намерят нещо в нашата къща.
— Изчакай тук — казах на Брам и влязох в кухнята. Служителят от Биомедицинската служба стоеше до контейнера за отпадъци и прокарваше някакво устройство нагоре и надолу над него, отново и отново. Отстъпи назад и започна да повтаря движението над ново място в кухнята. Видях надписа върху предмета, който държеше в ръка. Апарат за откриване на биоматериал.
Успокоих се леко. Естествено. Имат устройства, с които да открият баркода, гравиран върху тръбата, която беше използвал дядо при вземането на пробата. Не им е необходимо да преобръщат къщата с главата надолу. Може би няма да открият и листа хартия. И може би ще открият и пробата.
Как може татко да изгуби нещо толкова важно? Как може да загуби собствения си баща?
Въпреки инструкциите ми Брам ме последва в кухнята. Докосна ръката ми и двамата заедно се върнахме в коридора.
— Мама все още спори с хората там — каза той и посочи към стаята на родителите ми. Стиснах го силно за ръката. На Служителите не им е нужно да претърсват татко, те си имат детектори, които да им кажат къде да гледат. Но мисля, че са искали да отправят послание: татко е трябвало да бъде по-внимателен с нещо толкова важно.
— И мама ли претърсват? — попитах Брам. Дали всички щяхме да споделим унижението на баща ми?
— Не мисля — каза Брам. — Тя просто искаше да бъде там с татко.
Вратата на спалнята се отвори и аз и Брам се впуснахме напред, заставайки на пътя на Служителите. Белите им лабораторни престилки ги правеха да изглеждат високи и чисти. Един от тях видя, че май сме уплашени, и реши да ни се усмихне, за да ни успокои. Не се получи. Усмивката му нямаше да върне изгубената проба или достойнството на баща ми.
Вредата беше нанесена.
Баща ми вървеше зад Служителите, блед и измъчен. Майка ми, за разлика от него, изглеждаше зачервена и ядосана.
Последва баща ми и Служителите в предната стая, а аз и Брам застанахме до вратата, за да видим какво ще се случи.
Не намериха пробата. Сърцето ми спря. Баща ми стоеше в средата на стаята, докато хората от екипа му се караха.
— Как можахте да направите това?
Той поклати глава.
— Не знам. Непростимо е.
Думите му прозвучаха унило, сякаш ги беше повтарял прекалено много пъти и вече се беше отказал от надеждата, че Служителите ще му повярват. Стоеше изправен, както обикновено, но лицето му изглеждаше уморено и старо.
— Нали осъзнавате, че вече няма начин да го върнем обратно? — казаха те.
Баща ми кимна, имаше ужасно тъжен вид. Макар да му бях сърдита, че е загубил пробата, виждах, че се чувства много зле. Разбира се, че щеше да се чувства така. Това беше дядо. Независимо от гнева ми, прииска ми се да можех да го хвана за ръка, но наоколо имаше прекалено много Служители.