А аз съм голяма лицемерка. Днес направих нещо против правилата, и то преднамерено.
— Вероятно ще има някои санкции към вас в работата ви — каза една от Служителките с толкова зъл тон, че се зачудих дали ще се порицае публично сама. Никой не трябваше да говори така на другите. Дори когато се случат грешки, нещата не бива да стават лични. — Как биха могли да разчитат на вас да отговаряте за възстановяването и съхранението на артефакти, когато не можете да опазите една-единствена тъканна проба? Особено знаейки колко е важна.
Един от другите Служители каза спокойно:
— Съсипали сте проба, принадлежаща на баща ви. И след това не сте докладвали за загубата.
Баща ми закри очите си с ръка.
— Бях уплашен — каза той. Осъзнаваше напълно сериозността на ситуацията. Не беше нужно да му го казват. Кремацията се провеждаше няколко часа след смъртта. Нямаше начин да се вземе друга проба. Вече го нямаше. Дядо наистина го нямаше.
Майка ми стисна устни и очите й проблеснаха яростно, но гневът й не беше насочен към баща ми. Беше бясна на Служителите, че го карат да се чувства още по-зле, отколкото вече се чувстваше.
Въпреки че нямаше повече какво да кажат, Служителите не си тръгваха. Последваха няколко мига студено мълчание, през които никой не казваше нищо и всички мислехме за това, че вече нищо не можеше да спаси дядо.
Мелодични звуци от кухнята; вечерята ни беше пристигнала. Мама излезе от стаята. Чувах как взема храната и я поставя на масата. Когато се върна обратно в стаята, обувките й тракаха твърдо по дървения под. Беше решила да поеме нещата в свои ръце.
— Време е за вечеря — каза тя и погледна към Служителите. — Опасявам се, че не са изпратили допълнителни порции.
Служителите се наежиха. Да не би да се опитваше да ги разкара? Трудно беше да се каже. Лицето й изглеждаше спокойно, тонът й — изпълнен с уважение, но твърд. И беше толкова красива, с дългата си руса коса, падаща по гърба, и със зачервените си бузи. Не се предполагаше нищо от това да създава сериозно впечатление. Но някак си го правеше.
И още нещо. Дори Служителите не смееха да нарушават прекалено времето за вечеря.
— Ще докладваме случая — каза най-високият Служител. — Сигурен съм, че ще последва порицание от най-горен клас, а при следваща грешка ще бъде обявено пълно Нарушение.
Баща ми кимна; майка ми погледна отново към кухнята, за да им напомни, че храната ни е тук и изстива, вероятно губейки здравословните си качества. Служителите ни кимнаха леко и един по един си тръгнаха, минавайки през дневната, покрай портала, през входната врата на къщата ни.
След заминаването им цялото ни семейство въздъхна с облекчение. Баща ми се обърна към нас.
— Съжалявам — каза той. — Съжалявам.
Погледна към мама и зачака тя да проговори.
— Не се тревожи за това — каза смело тя. Знаеше, че срещу името му в базата данни грешката вече бе вписана. Знаеше какво означава това — че дядо наистина го няма. Но мама обичаше татко. Понякога си мислех, че го обича прекалено много. Помислих си го и сега. Защото ако тя не му беше сърдита, как можех аз да бъда?
Когато седнахме на масата, мама прегърна татко и склони глава за миг на рамото му, преди да му подаде неговата порция в станиолената кутия. Той се протегна, за да докосне косата й, бузата й…
Докато ги гледах, се замислих, че някой ден това можеше да се случи и на мен и Ксандър. Животът ни щеше да бъде толкова преплетен, че всичко, което направеше единият, щеше да влияе на другия, както дървото, което веднъж майка ми пресади в Разсадника. Показа ми го, когато отидох да я посетя. Беше съвсем малко, бебе дърво, но все пак беше преплело клоните си с другите растения около себе си и на мама й бяха нужни доста усилия, за да го премести. И когато най-накрая успя да го издърпа, корените му продължаваха да се държат здраво в земята.
Дали Кай беше направил това, когато беше дошъл тук? Дали беше донесъл нещо със себе си? Това би било доста трудно; постоянно са го претърсвали старателно, а и той е трябвало да се адаптира бързо. И все пак не виждах как може и да не е донесъл нещо. Тайна, може би, загадка, нещо неуловимо. Нещо, което да му дава сили. Нещо от дома.
Тичах бясно, със стиснати юмруци, на най-високата скорост на инфопистата в стаята. Искаше ми се да можех да тичам навън, далеч от тъгата и срама в моя дом. Струйки пот се стичаха по тренировъчния ми екип, през косата, по лицето ми… Избърсах ги с ръка и погледнах към екрана на уреда, който галено наричахме Следотърсача, защото следеше за всяка промяна в организма на бягащия.