Показваше предстоящо издигане — симулация на хълм. Добре. Бях стигнала връхната точка на тренировката, най-трудната част, най-бързата част. Инфопистата се завъртя под мен; съоръжението беше наречено по името на кръгообразните писти, където хората някога са се състезавали. И по това, което правеше — проследяваше информация за човека, бягащ по нея. Ако тичаш прекалено бързо, може да си мазохист, анорексик или някакъв друг подобен тип и ще ти бъде назначена среща със Служител от Психологическия отдел за диагноза. Ако определят, че тичаш бързо просто защото наистина ти харесва, можеш да получиш спортно разрешение. Аз имам такова.
Краката ме боляха малко; погледнах напред и ми се прииска да видя лицето на дядо, да го задържа в паметта си. Щом вече нямаше шанс да се върне отново към живот, то поне аз можех да го запазя жив в съзнанието си.
Наклонът се увеличаваше, поддържах равномерно темпо; мечтаех да изпитам отново чувството, което ме беше изпълнило по-рано същия ден, когато се катерихме по хълма. Навън. Клони и храсти, кал и слънчева светлина на върха на хълма с момче, което знае повече, отколкото някога ще каже.
Следотърсачът избипка. Оставаха пет минути до края на тренировката, пет минути, докато пробягам разстоянието за времето, което е нужно, за да поддържам своя оптимален индекс на телесна маса. Трябва да съм здрава. Това е част от всичко, което ни прави велики, което удължава толкова много живота ни.
Всичко, което по-ранните изследвания показваха, че е добро за дълголетието — щастливият брак, здравите тела — вече беше на наше разположение. Живеехме по-дълго, по-здравословно. Умирахме на осемдесетия си рожден ден, заобиколени от семействата си, преди деменцията да ни е завладяла. Ракът, сърдечните заболявания и повечето старчески болести бяха почти изцяло изкоренени. Бяхме най-близо до съвършенството от всяко друго общество в човешката история.
Родителите ми говореха на горния етаж. Брат ми си пишеше домашните, а аз тичах наникъде. Всички в тази къща правеха това, което се предполагаше да правят. Всичко щеше да бъде наред. С всяка стъпка, която правех на пистата, оставях тревогите си назад. Стъпка по стъпка, стъпка по стъпка.
Бях напълно уморена и не знаех дали ще мога да продължа още, когато уредът избипка и пистата започна да се забавя, докато най-накрая спря. Абсолютно навреме, в синхрон с моя ритъм, както беше програмирано от Обществото. Дишах тежко с наведена глава, бях останала почти без дъх. От върха на този хълм не се виждаше нищо.
Брам седеше на ръба на леглото ми и ме чакаше. Държеше нещо в ръка. В началото помислих, че е пудриерата ми, и пристъпих рязко напред, мислейки си — Дали е намерил стихотворенията? — но после осъзнах, че е часовникът на дядо. Артефактът на Брам.
— Изпратих съобщение на Служителите преди няколко минути по портала — каза Брам. Гледаше ме с големите си кръгли очи, които изглеждаха ужасно уморени и тъжни.
— Защо си го направил? — попитах шокирана. Защо би искал да говори или да се вижда с който и да е Служител след това, което се случи днес?
Брам вдигна часовника.
— Мислех, че могат да вземат тъкан оттук. След като дядо го е докосвал толкова много пъти.
Надеждата премина по тялото ми като ударна вълна адреналин. Взех кърпа от закачалката в гардероба и избърсах лицето си от потта.
— Какво казаха? Отговориха ли ти вече?
— Изпратиха съобщение, че не е достатъчно. Нямало да свърши работа. — Потърка с ръкава си лъскавата повърхност на часовника, за да почисти петната от пръстите си. Гледаше стъклото така, сякаш щеше да му каже нещо.
Но то не можеше. Брам дори още не се бе научил да познава колко е часът. А и часовникът на дядо не беше работил от десетилетия. Той беше просто един красив артефакт. Тежък, направен от сребро и стъкло. Нищо общо с тънките пластмасови ленти, които носехме сега.
— Приличам ли на дядо? — попита Брам с надежда в гласа и постави часовника на ръката си. Стоеше прекалено хлабаво върху слабичката му китка. Тънък, с кафяви очи, изпънат гръб, дребен — наистина приличаше малко на дядо в този момент.
— Да.
Запитах се дали в мен има нещо от дядо, което той можеше да види. Хареса ми катеренето днес. Сетих се за другите си дядо и баба, във Фермерските земи, и за Кай Маркъм, и за Външните провинции, и за всички тези неща, които не знаех, и за местата, които никога нямаше да видя.