Зелена таблетка, зелена поляна. Зелени очи. Зелено момиче.
Когато заспах, сънувах, че дядо ми подарява букет с рози.
— Вземи тях вместо таблетката — каза ми той. Така и направих. Започнах да късам едно по едно листенцата на розите. За моя изненада на всяко листенце имаше написана дума от стихотворението на загадъчния Дилън Томас. Не бяха в последователен ред и това ме изненада, но ги сложих в устата си и ги опитах. Имаха горчив вкус — какъвто си представях, че ще бъде вкусът и на зелената таблетка. Но знаех, че дядо е прав; трябваше да запазя думите вътре в себе си, ако исках да останат с мен.
Когато се събудих на сутринта, зелената таблетка все още беше в шепата ми, а думите продължаваха да нагарчат в устата ми.
11
Звуците от закуската се понесоха от кухнята през коридора до моята стая. Звънът на камбанката, известяващ пристигането на храната по тръбата за доставка. Трясък — Брам се беше блъснал в нещо. Скърцане на столове, гласове, майка ми и баща ми говореха с него. Скоро уханието на храната се промъкна изпод вратата ми, а може би просто премина през тънките стени на нашата къща, които пропускаха всичко. Миризмата беше добре позната — миризма на витамини и нещо металическо, вероятно покриващия станиол.
— Касия? — провикна се мама пред вратата ми. — Закъсняваш за закуска.
Знам. Искам да закъснея. Не желая да виждам баща си днес. Не желая да си говорим за това, което се случи вчера, а същевременно не искам и да не говорим, да седнем на масата пред порциите си храна и да се преструваме, че дядо не си е отишъл завинаги.
— Идвам — казах аз и се измъкнах от леглото. Чух как отвън, в дневната, от портала се разнесе някакво съобщение и ми се стори, че долових думата „туристически поход“.
Когато влязох в кухнята, баща ми вече беше тръгнал за работа. Брам намъкваше дъждобрана си и ми се ухили широко:
— Днес ще вали — съобщи ми той. — Няма да се катериш. Казаха го по портала.
Мама му подаде шапката и той я постави на главата си.
— Довиждане! — изстреля към нас и се затича към въздушния влак веднъж поне по-рано, защото обичаше дъжда.
— Е — каза майка ми. — Изглежда, че ще имаш малко свободно време. Какво смяташ да правиш?
Вече знаех отговора. Повечето от групата на „туристите“ щяха да използват това време в свободната зона за разходки пред училището или в библиотеката, за да довършат някои от проектите си. Аз имах нещо друго предвид — щях да посетя друга библиотека.
— Мисля да отида да видя татко.
Очите на мама омекнаха; тя се усмихна.
— Сигурна съм, че това ще му хареса, след като се разминахте тази сутрин. Той няма да може да се откъсне от работата си за дълго, знаеш го, нали?
— Знам. Просто искам да му кажа „здрасти“. — И да унищожа нещо опасно, нещо, което не се предполага да притежавам. Нещо, което е по-вероятно да бъде открито в една стара библиотека, отколкото където и да било другаде, ако наистина решат да описват всичко, преди да го изгорят в пещите на инсинераторите.
Взех една от сухите триъгълни препечени филийки, които бяха в моята порция, и се замислих за това как изглеждаха двете стихотворения на листа хартия. Спомнях си много от думите, но не всички, а аз ги исках, всичките. До последната думичка. Дали имаше начин да хвърля още един поглед върху този лист, преди да го унищожа? Имаше ли начин да накарам думите да се запечатат в паметта ми?
Ако още знаехме как да пишем, вместо просто да удряме по клавишите на нашите записвачи! Тогава щях да мога да ги напиша отново някой ден. И щях да ги притежавам, докато остарея. Погледнах през прозореца — Брам чакаше на спирката влака. Все още не валеше, но той скачаше нагоре-надолу по металните стъпала на платформата. Усмихнах се и се надявах никой да не му каже да спре да го прави, защото знаех какво беше в момента в малката му главичка. В отсъствието на истински гръмотевици, той си ги създаваше сам.
Когато излязох навън, само още един човек вървеше към платформата на влака. Кай. Влакът за гимназията беше тръгнал, а следващият водеше към Града. Кай сигурно трябваше да съобщава в работата си, когато свободните му занимания бъдат отменени; на него не му се полагаха два или три часа свободно време. Гледах го как върви към мен с изпънати рамене и с вдигната глава и внезапно ме порази колко самотен изглежда. Беше прекарал толкова много време, опитвайки да се слее с тълпата, а сега отново го бяха отделили от нас.
Чу ме да идвам зад него и се обърна.