— Касия — каза и прозвуча изненадано. — Да не си изпуснала влака си?
— Не. — Спрях на няколко крачки от него, за да не го притеснявам. — Ще взема този. Отивам при баща си. Нали знаеш, след като отмениха похода…
Кай живееше в нашия квартал, така че със сигурност знаеше, че Служителите бяха идвали вчера в нашата къща. Но не попита нищо. Никой нямаше да попита. Не беше тяхна работа, освен ако Обществото не кажеше, че е.
Пристъпих малко напред, по-близо към Кай. Очаквах да се отдръпне, да тръгне нагоре по стъпалата, но той не го направи. Всъщност той също пристъпи към мен. Заостреният, покрит с дървета Хълм в Разсадника се издигаше в далечината зад него и се запитах дали някога ще се катерим там. Гръмотевичната буря, макар и все още на километри оттук, вече се задаваше и в небето се образуваха сиви тътнещи облаци. Кай вдигна глава нагоре.
— Дъжд — каза той съвсем тихо и после погледна отново към мен. — В офиса му в Града ли ще ходиш?
— Не. Ще мина покрай него. Днес татко работи навън, в края на Квартала с потока.
— Ще успееш ли да стигнеш при него и да се върнеш навреме за училище?
— Така мисля. Правила съм го и преди, когато работеше там.
На фона на облаците очите на Кай изглеждаха по-светли, пълни с надвисналата над нас сивота, и внезапно ме порази една мисъл: може би очите му нямаха цвят. Те отразяваха това, което носеше, този, който Служителите му казваха да бъде. Когато се обличаше в кафяво, очите му изглеждаха кафяви. Сега носеше синьо и те изглеждаха сини.
— За какво си мислиш? — попита ме той.
Казах му истината.
— За цвета на очите ти.
Отговорът ми го завари неподготвен, но след секунда Кай се усмихна. Харесвах усмивката му; в нея виждах частичка от момчето, което срещнах онзи ден на басейна, преди толкова много години. Дали очите му бяха сини тогава? Не можех да си спомня. Искаше ми се да бях погледнала по-отблизо.
— А ти за какво мислиш? — попитах го аз. Очаквах внезапно отворилият се прозорец да се затвори отново: Кай щеше да ми даде някакъв готов отговор, като например: „Мисля за това какво трябва да направя на работа“ или „Мисля за забавленията в свободните часове в събота вечер“.
Но той не го направи.
— Мисля си за дома — каза простичко, все още, без да откъсва поглед от мен.
Очите ни се срещнаха и останаха така, непритеснявани от нищо за един дълъг миг, и почувствах, че Кай знае. Не бях сигурна обаче какво точно — дали ме познава, или просто знае нещичко за мен.
Той не каза нищо повече. Погледна ме с тези променливи очи, за които някога мислех, че са с цвета на земята, а те се оказаха с цвета на небето, и отвърнах на погледа му. Помислих си, че през последните два дни очите ни се бяха срещали повече пъти, отколкото през всичките години, откакто се познавахме.
Гласът на жената от уредбата разсече рязко мълчанието на спирката:
— Влакът наближава.
Никой от нас не каза нищо, докато заедно се заизкачвахме по металните стъпала на платформата, надбягвайки се с невидимите гърмящи облаци в далечината. Засега ние печелехме и успяхме да стигнем до върха точно когато въздушният влак спря на спирката и вратите се отвориха пред нас. Влязохме вътре все така заедно, присъединявайки се към групата на други облечени в синьо работници и неколцина Служители в бели униформи.
Нямаше две свободни места едно до друго. Аз първа си намерих място, а Кай седна срещу мен. Наклони се напред и се подпря с лакти на коленете си. Някой — друг работник — го повика по име и го поздрави и Кай му махна в отговор. Влакът беше претъпкан и между нас минаваха хора, но все още можех да го зървам между пролуките, които те оставяха. И тогава ми хрумна, че може би и това беше част от причината да реша да посетя днес баща си; не само за да унищожа листа хартия, но и за да пътувам в този влак с Кай.
Първо стигнахме до неговата спирка. Той слезе, без да се обърне назад към мен.
От височината на платформата на въздушния влак руините на старата библиотека изглеждаха като покрити от огромни черни паяци. Гигантските черни инсинератори простираха подобните си на крака тръби над тухлените стени и по цялата основа на библиотеката. Останалата част от сградата отдавна беше разрушена.
Слязох по стъпалата и се запътих към постройката. Нямах работа на това място. Но не беше и забранено. И все пак щеше да бъде по-добре, ако никой не ме забележи. Приближих се достатъчно близо до ръба, за да надникна долу в изкопа. Работниците — повечето облечени в сини униформи — пъхаха купчини листове в пещите на инсинераторите. Татко ни беше казал, че тъкмо когато решили, че са прегледали цялото място, открили кутии с книги, прибрани на тайни места в сутерена на сградата. Сякаш някой съзнателно се е опитал да ги скрие и да ги запази за бъдещето. Баща ми и другите специалисти реставратори прегледали съдържанието на кутиите и не открили нищо особено, така че всички били определени за унищожение.