Бутна едната и я задържа отворена с рамото си.
— Всичко наред ли е? — попита ме той внимателно, когато се спрях на вратата.
— Здрасти, Ксандър — провикна се някой към него. Той кимна в посоката, откъдето се чу гласът, но не отвърна поглед от мен.
За миг си помислих, че трябва да му кажа всичко. Не само за случилото се миналата вечер със Служителите, заради което вероятно се притесняваше, а всичко. Трябваше да му кажа за лицето на Кай на екрана. За Кай в гората, как ме беше видял със стихотворенията. Трябваше да кажа на Ксандър и за самите стихотворения, за това как се отървах от листа хартия. Вместо това поклатих глава. Точно сега не ми се говореше за нищо.
Той смени темата, очите му грейнаха от въодушевление.
— За малко да забравя! Тази събота ще има ново занимание.
— Наистина? — попитах аз. Бях му благодарна за разбирането, за това, че не настоя да говорим. — Да не би да дават нова прожекция?
— Не, нещо по-добро. Ще подготвяме почвата и ще садим нови цветя в пространството пред основното училище, а после ще вечеряме навън. Като… — как беше думата? — като пикник, дори ще ни дадат и сладолед за десерт.
Въодушевлението в гласа на Ксандър ме развесели малко.
— Ксандър, нали се сещаш, че става дума за някакъв измислен работен проект. Просто искат някой да им свърши работа, без да плащат, и ни подкупват със сладолед.
Той ми се ухили.
— Знам, но пак е чудесно разнообразие. Ще ни освежи и ще ми помогне да се заредя с енергия за следващите игри. Значи ще искаш да садиш, нали? Знаех, че местата ще се запълнят много бързо, затова те записах, в случай че не си имала възможност.
Изпитах лека досада, че го е направил, без да говори с мен преди това, но тя изчезна почти веднага, защото забелязах, че усмивката му изглеждаше леко несигурна. Знаеше, че е преминал някаква граница — никога досега не беше правил нещо подобно и фактът, че се притесняваше, оправдаваше постъпката му; все пак вече бяхме Партньори. Пък и независимо че беше някакъв измислен работен проект, аз самата щях да се запиша, без да се замисля.
Ксандър го знаеше. Той ме познаваше и се грижеше за мен.
— Страхотно — казах му аз. — Благодаря ти.
Той пусна вратата и двамата влязохме в коридора заедно. Някъде в ъгълчето на съзнанието ми се загнезди една мисъл, зачудих се какво ли щеше да прави Кай тази вечер. Никой не казва на хората, които са на работа, за допълнителните възможности за свободното време. Докато се прибере вкъщи и научи за засаждането на цветята, местата отдавна ще бъдат заети; никой не пропускаше новите възможности, а и тук предлагаха сладолед. Можехме да запишем и него. Можех да отида до един от комуникационните портали в училище и да…
Времето напредваше. Камбанният звън за началото на часа се разнесе от високоговорителите по коридорите. С Ксандър се запътихме към класната стая, седнахме на чиновете си и извадихме четците и записвачите си. Обикновено до нас в часа по Приложни науки сядаше Пайпър, но днес не я виждах никъде.
— Къде е Пайпър?
— Смятах да ти кажа. Получила е официалното си работно назначение.
— Наистина ли? Къде?
Но тогава камбанният звън се разнесе отново и трябваше да погледна напред и да изчакам до края на часа. Пайпър беше получила назначението си! Малцина ги получаваха по-рано — като Кай, — но останалите от нас разбираха какво ще работят до края на живота си приблизително по едно и също време след седемнайсетия си рожден ден. Един по един бяхме подбирани за съответните служби и накрая всички поемахме по пътя си и никой от нашия випуск не оставаше в гимназията. Надявах се Ксандър и Ем да не бъдат подбрани още дълго време. Тук нямаше да бъде същото без тях, особено без Ксандър. Погледнах го. Той се взираше в инструкторката като че ли това беше единственото нещо, което искаше да прави на този свят. Пръстите му тракаха по клавиатурата, леко потропваше с крак, винаги нетърпелив да научи повече. Трудно беше да следваш темпото му — беше прекалено умен, учеше много бързо. Ами ако и той получеше работното си призвание съвсем скоро и ме оставеше?
Нещата се случваха прекалено бързо. До навършването на моя седемнайсети рожден ден имах чувството, че вървя бавно по пътека, като виждах всяко камъче по нея, забелязвах всяко листо, изпитвах едновременно приятна досада и нетърпение, очаквах нещо да се случи. Сега ми се струваше, че тичам по тази пътека толкова бързо, че не ми остава дъх. Сякаш щях да стигна до датата на Брачния си договор преди всички останали, по-рано, отколкото мислех. Щяха ли нещата някога отново да тръгнат в нормалния си ход, щеше ли темпото да се забави?