Извърнах поглед встрани от Ксандър. Дори той да получеше скоро назначението си, ние все още бяхме Партньори, напомних си сама. Той нямаше да ме остави никога. Не знаеше, че съм видяла лицето на Кай на екрана в онзи ден.
Ако кажех за станалото на Ксандър, дали щеше да ме разбере? Мисля, че щеше. Не вярвах, че това щеше да се отрази някак на нашата двойка или на приятелството ни. От друга страна, не исках да рискувам да загубя тези две неща — бяха най-ценното, което притежавах.
Погледнах отново към инструкторката. Прозорецът зад гърба й беше тъмен, небето се беше изпълнило с тежки, ниски облаци. Зачудих се как ли изглеждат от върха на големия Хълм. Дали човек може да се качи достатъчно високо, за да стигне над облаците и да погледне надолу през дъжда от някое слънчево място?
Без да го искам, си спомних как Кай лежеше на хълма с лице, обърнато към слънцето. Затворих очи за миг и си представих, че съм полегнала до него.
Най-накрая, по средата на часа, бурята се разрази. Представих си как дъждът вали над градинката, където се срещнах със Служителката, как фонтанът прелива и водата залива пейката, на която седях. Дъждът удряше по покрива и се стичаше по водосточните тръби. Единственият прозорец в стаята ни се затъмни от плътните струи дъжд и вече не можехме да виждаме какво се случва навън.
Една фраза от другото стихотворение, онова на Тенисън, се появи внезапно в главата ми:
Ако бях запазила стихотворенията от дядо, щях да се понеса по вълните на потоп, който не можех да спра. Направих каквото трябваше да направя; постъпих правилно. Но докато дъждът отвън се изливаше, имах чувството, че залива и мен, заличава облекчението ми и ми оставя единствено съжаление. Стихотворенията бяха изчезнали и никога повече нямаше да ги видя.
12.
Тази вечер на работа имахме интересен материал за сортиране. Дори Нора изглеждаше по-въодушевена, когато ми поставяше задачата.
— Ще търсим различни физически белези за базата данни на Подбора — каза тя. — Цвят на очите. Цвят на косата. Височина и тегло.
— Министерството на Подбора ще използва ли нашата информация? — попитах аз.
Тя се засмя.
— Естествено, че не. Това е само упражнение. За да се види дали ще изберете тези характеристики в данните за Партньорите, които Служителите вече са отбелязали.
Разбира се.
— Има и още нещо — добави Нора. Снижи гласа си, но не защото щеше да ми каже някаква тайна, а защото не искаше да отвлича останалите от работата им. — Служителите ми казаха, че ще надзирават твоя следващ изпит лично.
Това беше добър знак. Означаваше, че сами ще проверят как се справям под напрежение. Което пък показваше, че може би планират някоя по-интересна работна позиция за мен, свързана със сортирането на данни.
— Знаеш ли кога?
Знаеше, виждах го по лицето й, но не й беше позволено да ми каже.
— Скоро — отвърна леко разсеяно и после ми хвърли една от редките си усмивки. Обърна се отново към екрана си, а аз отидох до мястото си, за да започна работа.
Това е добре, помислих си пак. Можех да получа максимално високо назначение, ако успеех да впечатля достатъчно Служителите. Всичко щеше да бъде наред. Не исках да мисля за дядо и за загубената проба, нито за изгорените стихотворения или как Служителите претърсваха баща ми. Или че Кай никога няма да бъде подбран за партньор на никого и винаги ще работи в Центъра за разпределяне на храна. Не исках да мисля за нито едно от тези неща. Време беше да прочистя ума си и да започна да сортирам.
Доста е странно колко ограничени са възможностите, когато сортираш цвета на очите: всъщност разполагаме с толкова малобройни варианти. Сини, кафяви, зелени, сиви, лешникови — това са всички възможности за цвят на очите, при цялото разнообразие от етноси сред населението ни. Преди много години е имало генетични мутации — като албиносите например — но подобни неща вече не съществуват. При цвета на косата имаме подобно ограничение: черен, кестеняв, рус и червен.
Толкова малко възможности и все пак вариациите бяха почти безбройни.
Много момчета в базата данни имаха сини очи и черна коса като Кай, но бях сигурна, че никой от тях не изглеждаше като него. А дори някой да приличаше на него, дори някое от тези момчета да беше точно като него, ако имаше някъде близнак например, никой нямаше да притежава комбинацията от движение и сдържаност, от честност и потайност, която беше характерна за Кай. Лицето му продължаваше да се появява в мислите ми, но знаех, че вината вече не е в Обществото. Аз бях тази, която продължаваше да мисли за него, когато трябваше да мисля за Ксандър.