Малкият принтер до мен бипна и аз се стреснах. Бях направила грешка и не я бях забелязала в предвиденото допустимо време, за да я поправя. От апарата излезе малко листче. „Грешка на ред 3568“. Рядко допускам грешка, затова предизвиках интереса на съучениците си. Върнах се на реда, където я бях направила, и я поправих. Ако това се случи другата седмица, докато Служителите ме наблюдават…
Няма да се случи. Няма да допусна да се случи. Но преди да потъна отново в сортирането, си позволих за един кратък миг да помисля за очите на Кай, за ръката му, хванала моята…
— Някой ми каза, че момиче приблизително на твоята възраст е било днес в работата ми — каза татко. Той дойде да ме посрещне на спирката на влака, нещо, което имаше навика да прави с мен и Брам, за да имаме малко време да си поговорим насаме. — Ти ли беше?
Кимнах.
— Отмениха туристическия поход заради дъжда и си помислих, че мога да те видя преди училище. Защото не се видяхме тази сутрин. Но ти беше зает, а и нямах много време. Съжалявам, че не можах да остана.
— Можеш да дойдеш пак, ако искаш — каза той. — През следващата седмица ще работя отново в офиса. Пътят до там е много по-кратък.
— Знам. Може би ще дойда.
Отговорът ми прозвуча леко дръпнато и се надявах да не се усети, че още съм му сърдита, задето изгуби пробата на дядо. Знаех, че не бива и че той също се чувства ужасно, но все още бях разстроена. Дядо ми липсваше. Сега нямаше за какво да се хвана, нямаше никаква надежда, че той може да се върне отново при нас.
Татко спря и ме погледна изпитателно.
— Касия. Искаш ли да ме питаш нещо? Или да ми кажеш? Затова ли дойде на работното ми място?
Лицето му беше загрижено, мило, толкова приличаше на дядовото и сега изглеждаше толкова притеснено. Трябваше да му кажа.
— Дядо ми даде един лист — казах аз и татко побеля целият само за миг. — Беше вътре в пудриерата. На него имаше стари думи и…
— Шшш… — каза татко. — Почакай.
Една двойка ни настигна. Усмихнахме се, поздравихме и им направихме път да минат по тротоара помежду ни. Когато се отдалечиха достатъчно, татко спря. Вече бяхме стигнали до къщата ни, но си личеше, че не му се иска да влезе вътре и да продължим разговора там. Разбирах го. Исках да го питам нещо и имах нужда от отговор, преди да влезем вкъщи, където в дневната щеше да ни очаква досадното бръмчене на вечно будното око на портала.
— Какво направи с него? — попита ме той.
— Унищожих го. Днес, когато дойдох на работата ти в библиотеката. Струваше ми се, че е най-подходящото място.
Мисля, че видях как за частица от секундата по лицето на баща ми премина разочарование, но после той кимна.
— Добре. Това е бил най-правилният начин. Особено сега.
Знаех, че има предвид посещението на Служителите, и преди да мога да се спра, се чух как го питам:
— Как можа да загубиш пробата на дядо?
Татко покри лицето си с ръце, толкова внезапен и притеснителен жест, че отстъпих назад.
— Не я загубих. — Поех си дълбоко дъх, не исках да чувам края на изречението, но не успях да намеря думи, с които да го спра. — Унищожих я. Още в същия ден. Той ме накара да обещая, че ще го направя. Искаше да умре по свое желание, по своите правила.
Думата „да умре“ ме накара да потръпна, но баща ми не беше свършил.
— Не искаше да им дава възможност да го върнат отново. Искаше сам да избере какво ще му се случи.
— Но и ти си имал избор — прошепнах ядосано. — Не е трябвало да го правиш. И сега го няма.
Няма го. Както стихотворенията на Томас Дилън и Тенисън. Бях права, като реших да ги унищожа. Какво ли си е мислел дядо, че ще направя с тях? Семейството ми не е бунтовническо. И той не беше бунтовник, като се изключи дребното отклонение със запазването на стихотворенията. А и нямахме никаква причина да се бунтуваме. Вижте само какво ни даваше Обществото. Добър живот. Шанс за безсмъртие. Единственият начин да съсипем живота си беше, ако го съсипехме сами. Както беше направил татко, защото дядо го беше помолил.
Макар че се извърнах от татко и се втурнах вкъщи с парещи от сълзите очи, част от мен го разбираше. Разбирах защо е избрал да направи това, за което го беше помолил дядо. Нали и аз правя същото всеки път, когато мисля за думите от стихотворенията или когато се опитвам да бъда силна без зелената таблетка?