Трудно е да откриеш какво означава да си силен. Слабост ли беше, че се отървах от листа, че го гледах как полита към смъртта си, мълчалив, бял и пълен с обещания като пухчето на тополата? Слабост ли беше да се чувстваш така, както се чувствах аз, когато мислех за Кай Маркъм? Да помня всяко местенце на тялото ми, което беше докосвал?
Каквото и да беше това, което изпитвах към Кай, то трябваше да спре. Сега. Аз бях подбрана за Партньорка на Ксандър. Няма значение, че Кай е бил на места, на които никога не съм била, или че се беше разплакал по време на прожекцията, когато смяташе, че никой не може да го види. Няма значение, че знаеше за красивите думи, които четях в гората. Следвай правилата, пази себе си и семейството си. Само това беше важно. Трябваше да бъда силна по този начин.
Ще се опитам да забравя, че Кай каза „дом“, когато погледна в очите ми.
13.
Касия Рейес — казах аз, вдигайки картата си за сканиране. Работничката свери данните на скенера си до машината за храна и ми подаде предназначената за мен вечеря.
Скенерът избипка отново, докато Ксандър вземаше своята порция.
— Виждаш ли Ем някъде? Или Пайпър и Кай? Пространството за игра пред основното училище беше покрито цялото с одеяла. Беше истински пикник — щяхме да ядем навън, направо на тревата. Работниците експедитивно обикаляха из двора и се опитваха да дадат на всеки от учениците правилната порция. Бяха малко припрени, хаотични и разбирах защо Обществото не организира подобни събития по-често. Много по-лесно е да изпращаш храната в домовете, училищата и работните места на хората.
— Не мисля, че Пайпър и Кай са успели да се запишат навреме — казах аз. — Заради работата си.
Някой ни помаха от едно одеяло в средата на двора.
— Това е Ем — казах на Ксандър и двамата си проправихме път през одеялата, като поздравявахме наляво и надясно нашите съученици и приятели. Всички бяха в добро настроение, въодушевени и леко замаяни от новото преживяване. Както гледах надолу, внимавайки да не стъпя върху одеялото или храната на някого, се блъснах в Ксандър, който беше спрял внезапно. Той се обърна и ми се ухили през рамо. За малко да изпусна вечерята си.
Бутнах го на шега. Ксандър седна на земята до Ем и се наведе малко, за да види какво има в нейната станиолена кутия.
— Какво са ни приготвили днес?
— Печено със зеленчуци — каза Ем с гримаса.
— Мисли за сладоледа — прошепнах й аз.
Почти приключвах с яденето, когато някой повика Ксандър.
— Ей сега се връщам — каза той, преди да се изправи и да си проправи път през тълпата. Можех да го проследя през множеството хора; те се извръщаха след него, когато минаваше покрай тях, някои го викаха по име.
Ем се наведе към мен и ми каза:
— Мисля, че нещо не ми е наред. Тази сутрин взех зелената таблетка. Вече. А исках да си я запазя за по-късно тази седмица. Знаеш…
Тъкмо щях да я попитам какво има предвид и се сетих; почувствах се като ужасна, ужасна приятелка, защото бях забравила. Нейното Тържество на Подбора. Искала е да запази таблетката за тази вечер, защото се притесняваше.
— О, Ем — казах аз и я прегърнах. Напоследък се бяхме отдалечили една от друга, но не по наше желание. Просто така става, когато наближава времето на постоянното ти работно назначение. Тя ми липсваше. Особено в нощи като тази. Летните нощи, в които си спомнях какво е да си по-млад и да имаш повече време. Когато с Ем прекарвахме заедно толкова много от свободните си часове. Тогава имахме повече от тях.
— Ще бъде прекрасна нощ — уверих я аз. — Обещавам ти. Всичко е толкова чудесно. Точно както ни казват, че ще бъде.
— Наистина ли? — попита Ем.
— Разбира се. Коя рокля си избра? — Обществото прави нов дизайн на дрехите на всеки три години, така че Ем беше разглеждала същата колекция като мен.
— Една от жълтите. Номер четиринайсет. Помниш ли я?
Толкова много неща се бяха случили, откакто седях в онзи кабинет и избирах своята рокля.
— Не мисля — казах, опитвайки се да се сетя.
Ем се оживи, докато описваше роклята си.
— В светложълто е, с пеперуди на ръкавите…
Спомних си.
— О, Ем, много харесах тази рокля. Ще бъдеш страхотна!