Наистина щеше да бъде. Жълтото е идеалният цвят за Ем; щеше да подхожда на нежната й кадифена кожа, на черната й коса и на тъмните й очи. Щеше да прилича на слънчев лъч, на пролет…
— Толкова съм нервна.
— Знам. Трудно е да си спокоен в такава вечер.
— Всичко е различно сега, след като сте двойка с Ксандър — каза Ем. — Аз… знаеш, чудех се…
— Нашият Подбор не означава, че това ще се случи отново…
— Знам. Всички го знаем. Но просто не можем да не се надяваме. — Ем се загледа в кутията си с почти недокоснатата вечеря.
Камбанен звън се разнесе от високоговорителите и всички автоматично започнахме да събираме нещата си. Време беше за работа. Ем въздъхна и се изправи. Тревогата все още беше изписана на лицето й и аз си спомних как се чувствах, когато чаках своя Подбор.
— Ем — казах внезапно. — Имам пудриера и мога да ти я заема, ако искаш — за твоя Подбор. Златна е. Ще отива страхотно на роклята ти. Ще ти я донеса утре сутринта.
Ем отвори широко очи от изненада.
— Имаш артефакт? И ще ми го дадеш?
— Разбира се. Ти си една от най-добрите ми приятелки.
Червените цветчета на новорозите стояха в черни пластмасови саксии и чакаха да ги пресадим в пръстта пред основното училище. Сградата на училището винаги е изглеждала много приветлива. Затворих очи и си припомних ярките й жълти стени отвътре, зелените подове и сините врати на класните стаи. Толкова е лесно да се почувстваш в безопасност тук. Винаги се чувствах така, когато бях по-малка. И сега се чувствам в безопасност, казах си сама. Стихотворенията ги няма. Неприятностите на татко свършиха. Аз съм в безопасност тук и навсякъде другаде.
С изключение, разбира се, на малкия хълм, където независимо от решението си да остана в безопасност, често се усещах, че поглеждам към Кай. Искаше ми се да поговорим отново, но не посмях да поема риска да му кажа нещо, освен обичайното, думите, които винаги си казваме.
Огледах се наоколо за него, но все още не го виждах никъде.
— Какви са тези цветя? — попита Ксандър, докато копаехме. Пръстта беше плътна и черна. Разпадаше се на бучки, когато я повдигахме.
— Новорози — отвърнах аз. — Вероятно имате такива в двора си. Ние също имаме.
Не му казах, че мама хич не ги харесва. Тя смята, че цветята във всички градини и обществени пространства в Града са прекалено сложни хибриди, твърде отдалечени от естествената си природа. Старите рози обаче изисквали прекалено много грижи, всяко разцъфнало цветче е било истински триумф. Докато тези бяха здрави, с крещящи цветове, отглеждани заради издръжливостта си.
— В нашата провинция нямаме новорози — казваше мама. — Там растат други, диви цветя.
Когато бях малка, тя често ми разказваше истории за тези различни цветя, които растат свободни и диви във Фермерските земи. Истории без някакъв особен смисъл; всъщност не бяха точно истории, а по-скоро описания, но бяха красиви и с тях заспивах лесно. „Дантелата на кралица Ана — започваше мама с тих, спокоен глас. — Див морков. Когато е все още младо растение, коренът му става за ядене. Цветовете му са бели и нежни като дантела. Прекрасни. Като звезди“. „Коя е кралица Ана?“, питах аз сънливо. „Не мога да си спомня. Мисля, че я има в някой от Стоте урока по история. Не е толкова важно. Важното е, че виждаш дантелата на цветето пред себе си, множество малки цветенца, прекалено много, за да ги преброиш, но все пак опитай…“
Ксандър ми подаде една новороза, аз я издърпах от пластмасовата й саксия и я поставих в пръстта. Ограничени от липсата на пространство, силните издръжливи корени бяха прораснали в кръг, следвайки формата на саксията. Разперих ги, докато заравях цветето в земята. Пръстта ме накара да се сетя за калта, която се беше натрупала по дрехите ми, докато се катерехме по хълма. Споменът за катеренето ме подсети за Кай. Отново.
Чудех се къде ли е в момента. Докато засаждахме цветята с Ксандър, си представих как Кай работи или слуша музика в почти празна зала. А всички останали се забавлявахме. Представих си го как върви през тълпата по време на вечерните забавления с игрите от миналото и когато идва неговият ред, губи, както обикновено. Видях го как седи в салона и гледа филм, а очите му са пълни със сълзи. Не. Прогоних образите от ума си. Няма да правя това повече. Изборът е направен. Всъщност никога не съм имала избор.
Ксандър знаеше, че не го слушам внимателно, както би трябвало.
Озърна се, за да се увери, че никой друг не можеше да ни чуе, и каза внимателно: