— Касия. Все още ли се притесняваш за баща си?
Баща ми.
— Не знам — отвърнах аз. Беше истина. Не знаех какво точно изпитвам към него в момента. Гневът вече бе отшумял — почти пряко волята ми — заменен от повече разбиране, повече съпричастност. Ако дядо ме беше погледнал с онези свои пламенни очи и ме беше помолил за една последна услуга, щях ли да съм способна да му откажа?
Вечерният мрак се спускаше бавно, небето беше започнало да губи от блясъка си. Когато камбанният звън се разнесе отново, беше останала само бледа следа от светлина в далечината. Изправихме се, за да огледаме какво бяхме свършили. Повя слаб ветрец и засадените в пръстта цветя се разлюляха леко, хвърляйки червени отблясъци сред настъпилия здрач.
— Иска ми се да правим това всяка събота — казах аз. Ръцете ми се бяха боядисали червени от смачканите листенца на новорозите; миришеха на пръст и на цветя, остра миризма, която ми харесваше, въпреки мнението на мама — тя смяташе, че ароматът на старите рози е много по-деликатен, по-ненатрапчив. Какво му е лошото на това да си издръжлив? Да устояваш на времето? Какво му е лошото на това да бъдеш някой или нещо, което може да надживее другите?
Стоях там, гледах резултата от работата си и изведнъж си дадох сметка, че цялото ми семейство прави само едно нещо — сортира. Никога не бяхме създали нищо. Баща ми сортираше стари артефакти, както е правил и дядо ми; баба ми е сортирала стихотворения. Баба ми и дядо ми от Фермерските земи садяха семена и отглеждаха различни култури, но всичко, което произвеждаха, беше предварително зададено от Служителите. Също като нещата, които мама отглеждаше в Разсадника.
Също като това, което правехме и ние тук.
Значи въпреки всичко, аз не създавах нищо. Правех това, което ми бяха наредили да правя, и следвах правилата, а в резултат се беше появило нещо красиво. Точно както ни бяха обещали Служителите.
— Ето го и сладоледа — каза Ксандър. Работниците бутаха количките за сладолед по тротоара близо до цветните лехи. Ксандър ме сграбчи за едната ръка, с другата хвана Ем и ни затегли към най-близката опашка.
Този път на работниците им отне много по-малко време да раздадат на всеки ученик станиоловата чашка, защото сладоледът беше един и същ. Порциите ни за вечеря имат различно и определено за всеки индивидуално количество витамини и обогатители, така че е важно да бъдат дадени на точния човек. Сладоледът не е истинска храна.
Някакви хора повикаха Ем и тя отиде да седне при тях. С Ксандър си намерихме място малко по-встрани от всички останали. Облегнахме се на здравите циментови стени на училището и опънахме краката си. Краката на Ксандър естествено бяха много по-дълги от моите, но обувките му бяха по-протрити. Скоро трябваше да подаде заявка за нови.
Той зарови лъжицата си в бялата топка сладолед в кофичката си.
— Ще засадя хиляди декари цветя за това.
Съгласна бях с него. Студен и сладък, възхитителен, сладоледът се разтапяше по езика ми, плъзгаше се по гърлото и в стомаха ми, където — кълна се! — го усещах дълго след като се беше разтопил. Пръстите ми миришеха на земя, а устните ми имаха вкус на захар и точно в този миг усетих, че съм напълно жива. Толкова жива, че се чудех дали ще мога да заспя тази нощ.
Ксандър протегна последната лъжица сладолед към мен.
— Не, твоя си е — казах аз, но той настоя. Усмихваше се толкова щастливо, горд от себе си, че ми се стори неблагодарно да отблъсна ръката му, така че не го направих.
Взех лъжицата от него и изядох последната хапка. Не можехме да направим такова нещо с истинското си ядене — да споделяме храната си, но тази вечер беше разрешено. Служителите, които обикаляха наоколо и ни надзираваха, дори не ни обърнаха внимание.
— Благодаря — казах аз. Внезапно усетих, че май ще се разплача от нежността на Ксандър, затова трябваше бързо да се пошегувам. — Споделихме си лъжицата ти. На практика това си е целувка.
Ксандър се ококори.
— Ако си мислиш така, значи не си се целувала досега.
— Разбира се, че съм се целувала.
Ние сме тийнейджъри все пак. Докато не сме подбрани, всички си имаме своите увлечения, флиртове и игричките на тайни целувки. Но те бяха само това — игри, защото знаехме, че някой ден ще бъдем подбрани. Или ще останем Самотници и тогава игрите никога няма да спрат.
— Има ли нещо в наръчниците за целуването? Нещо, което трябва да запомня? — продължих аз с опитите за шегички.
Ксандър се наведе към мен с пакостлив поглед.