Бяхме обградили Ем от всички страни и се стараехме да я прикрием напълно. Каквото и да ставаше, колкото по-малко хора я видеха, толкова по-добре. За нейно добро. За наше. Огледах се. Служителят, който отговаряше за реда в залата, все още не ни беше забелязал. Тук имаше толкова много хора, повечето от тях работници, които трябваше да се надзирават по-сериозно, отколкото учениците. Имахме малко време.
— Нека ти помогнем да си вземеш зелената таблетка — каза внимателно Ксандър на Ем. — Имаш пристъп на паника. Виждал съм хора в Медицинския център в такова състояние. Нужно е само да вземат зелената таблетка и всичко ще бъде наред, но те са толкова уплашени, че забравят да го направят.
Гласът му звучеше уверено, но виждах, че нервно хапе устни. Явно се притесняваше за Ем, а и по принцип не му беше позволено да говори много за работата си на хора, които нямаха неговото призвание.
— Не може — прошепнах му аз. — Взела я е по-рано днес.
Не е имала време да отиде до центъра, за да получи нова. — Не казах останалото. И ще има сериозни проблеми, ако вземе две в един ден.
Ксандър и Кай се спогледаха. Никога досега не бях виждала Ксандър да се колебае така — не може ли да направи нещо? Знаех, че може. Веднъж едно момче на нашата улица падна и имаше много кръв навсякъде. Ксандър някак знаеше какво да прави — той дори не трепна, докато чакахме медиците да дойдат и да отнесат момчето в Медицинския център.
Кай също не помръдваше. Защо не направиш нещо? — помислих си ядосано. — Помогни й!
Но макар да стоеше неподвижно, очите му бяха вперени непоколебимо в очите на Ксандър.
— Вашите — прошепна той, гледайки към Ксандър.
За частица от секундата Ксандър не разбра; в следващия миг обаче схвана, аз също.
Но ето я разликата между нас двамата. Ксандър не се поколеба, след като разбра какво има предвид Кай.
— Разбира се — прошепна той и се протегна към цилиндъра си с таблетки. Когато вече знаеше какво да прави, действаше бързо. Такъв си е Ксандър.
Постави своята зелена таблетка в устата на Ем. Не мисля, че тя разбираше какво се случва; трепереше прекалено силно, беше ужасно уплашена. Глътна хапчето абсолютно инстинктивно, просто по рефлекс.
Почти веднага тялото й реагира и се отпусна.
— Благодаря ви — каза Ем и затвори очи. — Съжалявам. Просто се притеснявах толкова много за Тържеството. Съжалявам.
— Всичко е наред — прошепнах аз. Вдигнах поглед към Ксандър, а после и към Кай.
Двамата се отдръпнаха встрани, за да освободят пространство за Ем. За миг се зачудих защо Кай просто не даде на Ем своята зелена таблетка, а после си спомних. Той е Отклонение. А на Отклоненията не им е позволено да носят таблетки със себе си.
Дали Ксандър беше разбрал? Дали Кай не се издаде?
Не мисля, че Ксандър се досети. А и нямаше причина. Много по-логично беше той да даде таблетката си на Ем, отколкото Кай. Или пък аз. Ние я познавахме от повече време. Ксандър се облегна на стола си, наблюдаваше Ем и постави уж небрежно ръката си около деликатната й китка, за да й измери пулса. Погледна към мен и Кай и кимна.
— Вече е добре — каза той. — Ще се оправи.
Прегърнах Ем, затворих очи и се заслушах в музиката. Песента, която жената пееше, беше свършила, и сега звучеше Химнът на Обществото, басовите тонове боботеха, хорът започна да пее последния стих. Гласовете им звучаха триумфиращо, всички пееха като един. Като нас. Всички ние обградихме Ем в кръг, за да я защитим от очите на Служителите; и никой от нас нямаше да каже на никого за зелената таблетка. Никога.
Радвах се, че всичко свърши добре; радвах се, че обещах на Ем да й заема своята пудриера за нейното Тържество. Защото какъв е смисълът да притежаваш нещо прекрасно, ако не можеш да го споделиш?
Все едно да имаш стихотворение, прекрасно диво стихотворение, което никой друг няма, и да го изгориш.
След няколко минути отворих очи и погледнах към Кай.
Той не ме гледаше, но бях сигурна, че знае, че го наблюдавам. Музиката беше нежна, бавна. Гърдите му се надигаха и отпускаха. Ресниците му бяха черни, невероятно дълги, със същия цвят като косата му. Кай беше прав. Никога вече нямаше да чуя тази песен по същия начин, както сега.
14.
На следващия ден на работа всички почти едновременно забелязахме Служителите, когато влязоха в стаята. Като подредени в редички плочки домино, които падат една след друга, обърнахме глави един по един към вратата на Центъра по сортиране. Служителите в белите униформи бяха тук заради мен. Всички го знаеха и аз го знаех, така че не ги изчаках. Бутнах стола си назад и се изправих, очите ми срещнаха техните през разделителните прегради.