Беше време за моя изпит. Кимнаха ми да ги последвам.
Направих го, сърцето ми биеше силно, но вървях с гордо вдигната глава към малката сива стая, в която имаше само един стол и няколко малки поставки.
Тъкмо седнах и Нора се появи на вратата. Изглеждаше леко притеснена, но ми се усмихна успокояващо, преди да погледне към Служителите.
— Имате ли нужда от нещо?
— Не, благодаря ви — каза един Служител със сива коса, който изглеждаше значително по-възрастен от другите двама. — Носим си всичко необходимо.
Тримата Служители не разговаряха помежду си, докато подреждаха устройствата си. Онзи, който проговори пръв, явно беше най-главният. Другите — и двете жени — действаха спокойно и експедитивно. Те закачиха един датчик зад ухото ми и още един на врата ми, от вътрешната страна на тениската ми. Не казах нищо дори когато гелът, който използваха, започна да щипе кожата ми.
Двете жени отстъпиха назад, а по-възрастният Служител плъзна малък екран по масата към мен.
— Готова ли си?
— Да — казах, надявайки се гласът ми да звучи спокойно и уверено. Изпънах рамене, за да изглеждам малко по-висока. Ако се държа, сякаш не ме е страх, може би те ще ми повярват. Въпреки че датчиците, които прикрепиха към мен, може би щяха да им разкажат друга история благодарение на ускорения ми пулс.
— Тогава можеш да започваш.
Първата сортировка беше с числа, доста обикновена, като за тренировка.
Служителите постъпваха справедливо. Искаха да загрея и да се почувствам в свои води, преди да преминем към по-сложните редици.
Докато сортирах числата на екрана, като създавах ред от хаоса и откривах отличителните белези, пулсът ми се успокои. Спрях да се опитвам да не мисля за всичко, което се беше случило напоследък — споменът за целувката на Ксандър, постъпката на татко, любопитството ми към Кай, притеснението за Ем в музикалната зала, объркването ми, каква съм, коя ми е писано да бъда и кого ми е отредено да обичам. Пуснах ги да полетят като дете, което пуска във въздуха балони на Първия си ден в основното училище. Те се откъснаха от мен, а аз не се опитах да ги хвана отново. Само ако съзнанието ми беше абсолютно изчистено, празно, можех да бъда най-добра, само тогава можех да бъда тази, която очакваха да бъда.
— Чудесно — каза най-възрастният Служител, докато проверяваше резултатите. — Наистина. Благодаря ти, Касия.
Служителките махнаха датчиците ми. Този път отвърнаха на погледа ми и ми се усмихнаха, защото вече нямаше вероятност да бъдат обвинени в показване на някакво лично отношение. Изпитът беше приключил. И изглежда го бях преминала успешно, най-накрая.
— За нас беше удоволствие — каза сивокосият Служител, протягайки ми ръка над малката масичка, която ни разделяше. Разтърсих я, а после и ръцете на двете Служителки. Чудех се дали могат да усетят енергията, която протичаше през мен: в момента кръвта във вените ми беше чист адреналин и облекчение. — Това беше впечатляваща демонстрация на сортировъчни способности.
— Благодаря ви, господине.
На излизане той се обърна към мен за последен път и каза:
— Ще те държим под око, млада госпожице.
И затвори металната врата зад гърба си. Тя издаде плътен, силен, някак много окончателен звук. Докато се вслушвах в празнотата, която последва, внезапно осъзнах защо Кай предпочиташе да се слива с тълпата, да не се отличава от другите. Беше странно да знам, че вече със сигурност Служителите ще ме наблюдават по-отблизо. Имах чувството, че бях тръгнала по просторен път, когато тази врата се затръшна и внезапно се бях озовала прикована на едно място от тежестта на тяхното наблюдение — то беше като нещо материално, истинско и много тежко.
В нощта на Тържеството на Подбора на Ем си легнах по-рано и заспах бързо. Беше мой ред да нося датчиците и се надявах информацията, която щяха да съберат от сънищата ми, да покаже характеристики на нормален сън на седемнайсетгодишно момиче.
Но в съня си отново сортирах пред Служителите. На екрана се появи снимка на Ем и се предполагаше да й открия Партньор сред базата данни за Подбора. Замръзнах. Ръцете ми спряха да се движат. Мозъкът ми напълно изключи.