— Проблем ли има? — попита сивокосият Служител.
— Не мога да реша къде да я сложа — отвърнах аз.
Той погледна към лицето на екрана и се усмихна.
— А… Това не е проблем. Тя нали носи твоята пудриера?
— Да.
— И също като теб е сложила вътре своите таблетки, както беше направила и ти на твоя Подбор. Просто й кажи да вземе червената и всичко ще бъде наред.
Изведнъж се озовах на тържеството, проправях си път през момичета с рокли, момчета в костюми и родителите им в ежедневното им облекло. Обръщах ги, завъртах ги, правех всякакви неща, за да видя лицата им, защото всички носеха жълти рокли и бяха като в мъгла, с неясни очертания. Не можех да сортирам, не виждах нищо.
Завъртях към себе си още едно момиче.
Не беше Ем.
Без да искам бутнах поднос с торта от ръката на един сервитьор, докато се опитвах да спра момиче, което минаваше покрай мен с грациозна походка. Подносът падна на пода и тортата се разпадна, както пръстта се разпадаше на бучки, когато вадехме корените на растенията от нея.
Не беше Ем.
Тълпата намаля и едно момиче с жълта рокля застана само пред празния екран.
Ем.
Беше на път да се разплаче.
— Всичко е наред! — извиках й аз, като си проправях път през останалите хора. — Вземи таблетката и всичко ще бъде наред!
Очите на Ем засияха; тя извади таблетките от пудриерата ми. Вдигна зелената таблетка и я пъхна бързо в устата си.
— Не! — изкрещях аз, но беше прекалено късно. — Чер…
Тя извади синята таблетка и също я глътна.
— … вената! — довърших, отблъсквайки последната групичка хора, за да застана пред нея.
— Нямам — каза тя и се обърна с гръб към екрана. Очите й бяха тъжни. Показа ми отворената пудриера — беше празна. — Нямам червена таблетка.
— Можеш да вземеш моята — казах, готова да споделя с нея, нетърпелива аз да й помогна този път, и поставих червената таблетка в ръката й.
— О, благодаря ти, Касия — каза тя. Повдигна я към устата си. Видях как я поглъща.
Всички в залата спряха да се движат. Всички погледнаха към нас, с вперени в Ем очи. Какво щеше да направи червената таблетка? Никой не знаеше, освен мен. Усмихнах се. Знаех, че ще я спаси.
Зад Ем екранът просветна и на него се появи лицето на нейния Партньор — точно навреме, за да види как тя се строполява на земята мъртва. Тялото й издаде силен, тежък звук, когато падна, в контраст с лекотата, с която очите й се затвориха, с ефирно разпиляната около нея рокля и с изящното движение, с което ръцете й се разпериха като криле край нея на пода.
Събудих се изпотена и едновременно измръзнала от студ, беше ми нужно известно време, за да се успокоя. Въпреки че Служителите коментираха със смях подмятанията, че червената таблетка е хапчето на смъртта, слуховете продължаваха да съществуват. Това обясняваше защо бях сънувала, не убивам Ем.
Но това, че го бях сънувала, не означаваше, че е истина.
Датчиците за сън лепнеха неприятно по кожата ми и ми се искаше да не се налагаше да ги нося и тази нощ. Поне кошмарите обикновено не се повтарят и нямаше да бъда обвинена във вманиачаване или нещо такова. Освен това не мисля, че датчиците показват какво точно сънуваш. А просто, че си сънувал. А за една тийнейджърка е напълно нормално да има кошмари от време на време. Никой няма да обърне специално внимание на тези данни, когато ги включат в досието ми.
Но сивокосият Служител каза, че ще ме наблюдават.
Взирах се в мрака, гърдите ме боляха и ми беше трудно да дишам. Но не и да мисля.
От деня на Последното тържество на дядо се разкъсвах между желанието никога да не ми беше давал онзи лист и радостта, че го бе направил. Защото така поне знаех с какви думи да опиша това, което се случваше с мен: смъртта на светлината.
Ако не можех да го назова с име, щях ли да зная какво е то? Щях ли въобще да го изпитам?
Извадих микрокартата, която Служителката ми беше дала в градинката, и се запътих към портала. Имах нужда да видя лицето на Ксандър; имах нужда да се уверя, че всичко ще бъде наред.
Щом приближих до дневната обаче, спрях. Майка ми стоеше пред портала и говореше с някого. Кой ли се обаждаше толкова късно през нощта?
Татко ме видя от предната стая, където седеше на дивана и чакаше мама да приключи разговора. Махна ми с ръка да отида и да седна при него. Когато го направих, той погледна микрокартата в ръката ми, усмихна ми се и се пошегува с мен така, както би го направил всеки баща.