В момента, в който си го помислих, исках никога да не ми беше хрумвало. Ако тяхната връзка не беше съвършена, какви бяха шансовете моята да бъде?
На следващата сутрин отново се изви гръмотевична буря, вятърът поклащаше яростно листата на кленовите дървета по алеята, дъждът се изливаше върху новорозите в двора ни. Ядях си закуската — отново овесена каша, все още димяща в увитата в станиол кутия, когато чух съобщението от портала: „Касия Рейес, заниманието за свободното ви време, туристическият поход, е отменено заради лошото време. Моля, докладвайте в гимназията, за да получите графика си с допълнителните учебни часове“.
Нямаше да има катерене. Което означаваше, че нямаше да видя Кай.
Пътят до спирката на въздушния влак беше мокър, а въздухът ужасно влажен и задушен. Дъждът продължаваше да вали. Косата ми започна да се извива и накъдря, както ставаше обикновено в такова време. Погледнах нагоре към небето, но видях само тежката маса от облаци; нямаше никаква вероятност нещо да се промени.
Никой от познатите ми не беше във влака, нито Ем, нито Ксандър, нито Кай. Вероятно са хванали други влакове или все още се приготвяха, но ми се струваше, че нещо ми липсва. Някой липсваше.
Може би бях аз.
Стигнах до училище и веднага се запътих по стълбите към библиотеката, където имаше няколко портала. Исках да науча повече за Дилън Томас и Алфред Тенисън, дали имат други стихотворения, които са оцелели при подбора. Не мисля, че имаха, но исках да се уверя.
Пръстите ми се запътиха към клавиатурата на портала, но там се поколебах. Най-лесният начин да разбера това, което ме интересуваше, беше да напиша имената на тези хора, но запитването ми щеше да бъде регистрирано и после можеше да бъде проследено обратно до мен. По-безопасно щеше да бъде да прегледам списъка на Стоте стихотворения. Ако преглеждах поет след поет в базата данни, щеше да прилича на обикновена учебна задача и едва ли щеше да предизвика вниманието на някой Служител.
Отне ми доста време да мина през всички имена, но най-накрая стигнах до Т. открих едно стихотворение от Тенисън и исках да го прочета, но нямах време. Нямаше нито един Томас обаче. Имаше някакъв Торо. Натиснах името на екрана; имаше едно запазено стихотворение от него, „Луната“. Зачудих се дали е написал и нещо друго; дори и да беше, вече го нямаше.
Защо дядо ми беше дал тези стихотворения? Дали беше искал да открия някакъв смисъл в тях? Дали не искаше да си отида кротко? Какво въобще означаваше това? Дали се предполагаше да започна да се боря срещу властта? Беше все едно да попитам дали не е искал да се самоубия. Защото точно това щеше да бъде. Не че щях наистина да умра, но ако се опитах да наруша правилата, щяха да ми отнемат всичко, на което държах. Партньорът. Семейството. Хубавата работа. Нямаше да ми оставят нищо. Не мисля, че дядо е искал това за мен.
Нищо не разбирах. Мислех и мислех за това, премислях стихотворенията в главата си безброй пъти. Искаше ми се да мога да видя отново думите на онзи лист, да ги разгадая. По някаква причина имах чувството, че всичко ще бъде различно, ако можех да ги видя пак — не само в мислите си.
Осъзнах едно нещо обаче. Макар да бях сторила правилното нещо — да изгоря онези думи и да се опитам да ги забравя, не бях успяла. Думите не си бяха отишли.
Камък ми падна от сърцето, когато видях Ем на масата в столовата. Тя буквално сияеше и когато ме забеляза, вдигна ръка и ми помаха. Значи Подборът беше минал добре. Не се беше паникьосала. Беше се справила. Не беше мъртва.
Изпреварих няколко души в редицата и седнах на мястото до нея.
— Е — попитах, макар вече да знаех отговора, — как мина Тържеството?
Щастието й огряваше цялата зала. Всички на нашата маса се усмихваха.
— Беше идеално.
— Значи Партньорът ти не е Лон, така ли? — опитах се да се пошегувам неумело. Лон беше подбран преди няколко месеца.
Ем се засмя.
— Не. Името му е Дален. От провинция Акадия.
Акадия е една от най-гористите провинции на изток, на хиляди километри от хълмистите и осеяни с реки долини в нашата Ория. В Акадия имаше камъни и море. Неща, с които не бяхме свикнали.
— И… — наклоних се напред. Както и другите ни приятели, нетърпеливи да чуят всички подробности за момчето, за което щеше да се омъжи Ем.
— Когато той се изправи, си помислих: Не може да е за мен. Беше много висок и ми се усмихна от екрана. Изобщо не изглеждаше притеснен.
— Значи е хубавец.