— Разбира се — усмихна се Ем. — Той също не изглеждаше разочарован от мен, слава Богу.
Как би могъл? Щом сияеше така в скучната си кафява униформа, сигурно вчера в жълтата си рокля просто е била зашеметяваща.
— Значи е красив. Но как точно изглежда? — с неудобство долових в гласа си лека завист. Никой около мен не беше проявил такова любопитство за моя Партньор. Все пак беше Ксандър. Нямаше никаква мистерия, защото вече го познаваха. Ем беше достатъчно мила и не ми обърна внимание.
— Всъщност малко прилича на Ксандър — започна тя и после рязко спря.
Проследих погледа й и видях Ксандър на няколко метра от нас. Беше застинал на място и изглеждаше изненадан. Дали беше доловил завистта в гласа ми, когато Ем описваше Партньора си?
Какво ми ставаше?
Опитах се да замажа някак нещата.
— Говорехме за Партньора на Ем. Много приличал на теб.
Ксандър също реагира бързо.
— О, значи е невероятно красив.
Седна до мен, но не ме погледна. Чувствах се ужасно. Определено ме беше чул.
— Разбира се — засмя се Ем. — Не знам защо се бях притеснила толкова! — изчерви се, вероятно се сети за вечерта в музикалната зала и погледна към Ксандър. — Всичко беше идеално — както казахте, че ще бъде.
— Иска ми се все още да беше позволено да се пращат снимки на партньорите веднага след Подбора — казах аз. — Ще ми се да видя как изглежда.
Ем описа Партньора си и ни каза някои подробности за Дален, които беше научила от микрокартата си, но бях прекалено разсеяна, за да я слушам. Тревожех се, че бях наранила Ксандър, и исках да ме погледне и да ме хване за ръката, но той не направи нито едно от двете.
Ем ме спря на излизане от столовата.
— Благодаря ти, че ми зае пудриерата. Мисля, че ми помогна много — да имам за какво да се хвана, разбираш ли?
Кимнах.
— Кай ти я върна тази сутрин, нали?
— Не — сърцето ми спря. Къде ми е пудриерата? Защо не беше у Ем?
— Не ти ли я даде? — побледня лицето на Ем.
— Не — казах аз. — Защо е у него?
— Видях го на спирката на въздушния влак след Тържеството. Прибираше се след работа. Исках да ти я върна колкото се може по-бързо — Ем си пое дълбоко дъх. — Знаех, че ще видиш Кай на похода преди мен, а аз не можех да ти я донеса още тогава, защото щях да закъснея за вечерния час.
— Походът беше отменен тази сутрин заради лошото време.
— Така ли? — туризмът беше единствената лятна дейност, която се проваляше напълно при лошо време. Дори плуването можеше да се провежда в закритите басейни. Ем изглеждаше разстроена. — Трябваше да се сетя. Но защо Кай не е измислил някакъв друг начин да ти я даде? Знаеше колко е важно. Специално му го казах.
Добър въпрос. Но не исках това да развали големия миг на Ем. Не исках тя да се притеснява.
— Сигурна съм, че я е дал на Айда и тя ще я предаде на мама или на баща ми — казах, опитвайки се да звуча небрежно. — Или пък ще ми я върне утре на похода.
— Не се тревожи — каза Ксандър и ме погледна право в очите. Опитваше се с думи да съкрати дистанцията, която продължаваше да ни дели. — На Кай може да се вярва.
15.
Когато на следващата сутрин отивах към спирката на въздушния влак, времето се беше променило, въздухът беше по-свеж, дишах по-леко. Нощният студ беше направил това, което дъждът не бе успял. Утрото беше различно, ново. Проблясващото между облаците слънце предизвикваше птиците да пеят и те го правеха. Предизвикваше ме да пусна светлината в себе си и аз го направих. Кой не би се разбунтувал срещу смъртта на нещо толкова красиво?
Не само аз се чувствах така. Преди похода Кай дойде при мен — стоях пред една от групите — точно преди Офицерът да започне да говори. Кай постави пудриерата в ръката ми и я притисна. Почувствах допира на пръстите му до моите и ми се стори, че ги задържа там малко по-дълго, отколкото беше необходимо.
Прибрах пудриерата в джоба си.
Защо тук — запитах се аз, все още трепереща от вълнение. — Защо не ми я донесе у дома?
Радвах се, че я бях дала на Ем, но бях доволна, че отново е у мен.
Пудриерата беше единственото, което ми беше останало като спомен от дядо и баба, и се заклех никога вече да не я изпускам от ръцете си.
Мислех си, че Кай може би ще ме изчака, за да влезем заедно в гората, но той не го направи. Когато Офицерът наду свирката си, той тръгна, без да погледне назад, и в един миг това странно чувство, което току-що се беше зародило, изчезна. Сякаш никога не се беше появявало.