Можех ли да го направя? Взрях се в гледката, която се разкриваше под нас. Небето не ми даваше никакъв отговор. Куполът на сградата на Общината определено не можеше да ми отговори. Спомних си как си мислех за историите за ангелите от миналото, когато отивах на Тържеството на Подбора си. Не виждах никакви ангели и те не долитаха с меките си като памук криле, за да ми прошепнат отговора в ухото. Можех ли да се доверя на това момче, което пишеше букви по земята?
Някъде дълбоко в мен нещо — може би сърцето или душата ми, онази митична част от хората, за която са се грижели ангелите — ми казваше, че мога да го направя.
Приближих се към Кай. Никой от нас не поглеждаше към другия; и двамата бяхме вперили поглед напред, към подножието на хълма, за да сме сигурни, че никой няма да заподозре, че си казваме нещо по-специално. И тогава му прошепнах думите, а сърцето ми щеше да се пръсне, защото ги казвах за пръв път на глас. И ги казвах на друг човек:
Кай затвори очи.
Когато ги отвори отново, едновременно пъхна нещо грубо и на допир приличащо на хартия в ръката ми.
— Виж това, за да се упражняваш — каза той. — Унищожи го, когато приключиш.
Едва изчаках да приключат часовете ми в училище и сортирането след това, за да мога да погледна какво ми беше дал Кай. Прибрах се вкъщи, влязох в кухнята, изядох си вечерята сама, защото работните ми часове бяха до късно тази вечер. Чувах как баща ми и Брам играят някаква игра на портала в дневната и се почувствах достатъчно сигурна, за да бръкна в джоба си и да извадя подаръка от Кай.
Салфетка. Първата ми реакция беше разочарование. Защо ми беше тя? Обикновена салфетка, от онези, които получавахме в столовата в училище или в Разсадника, или където и да е другаде. Кафява и мека. Малко миризлива и използвана. Изпитах желание да я хвърля веднага в инсинератора.
Но.
Когато я отворих, по нея имаше думи. Прекрасни думи. Изписани на ръка. Бяха красиви на зеления хълм, с вятъра, шумящ сред дърветата, бяха красиви и тук, в боядисаната ни в синьо-зелено кухня, на фона на бръмчащия тихо инсинератор зад гърба ми. Тъмна виеща се линия от закръглени думи по кафявата хартия. На места, където хартията беше по-влажна, думите бяха леко размазани.
И не бяха само думи. Той беше рисувал някакви неща. Цялата салфетка беше покрита с черти и фигури. Не беше рисунка, нито стихотворение, нито текст за песен, макар че свикналият ми да сортира и определя ум забеляза следи от всички тези неща. Но не можех да ги класифицирам съвсем точно. Не приличаха на нищо, което бях виждала досега.
Осъзнах, че дори не знам какво беше използвал, за да ги направи. Всички букви, които упражнявах, изписвах във въздуха или в прахта по земята. Тук обаче явно Кай беше писал с някакво истинско средство за писане, но не знаех какво. Дори четките ни за рисуване бяха прикрепени към арт екраните, а рисунките ни бяха изтривани почти незабавно, след като ги завършвахме. Отнякъде Кай знаеше тайна, по-древна от дядо и от неговата майка, и от хората преди тях. Как да го прави. Как да създава.
Два живота, беше написал.
Два живота, прошепнах на себе си. Думите се пропиха в стаята, но бяха прекалено тихи, за да ги чуе порталът сред останалите звуци в къщата. Прекалено тихи, за да ги чуя дори аз сред ударите на бързо биещото си сърце. По-бързо, отколкото при тичането ми из гората или на пистата на Следотърсача у дома или в залата.
Трябваше да отида в стаята си, да се скрия в привидната усамотеност на това малко място, с моето легло, с моя прозорец… Но не можех да спра да се взирам в салфетката. Трудно ми беше да разбера какво представляват тези очертания, но после открих. Беше той. Кай. Нарисуван два пъти, от всяка страна на салфетката. Линията на изпъкващата напред челюст, формата на очите, слабото му и същевременно силно тяло. После малко празно пространство, ръцете му, които не държаха нищо, със свити юмруци, протегнати към небето и на двете рисунки.
Това беше единствената прилика между тях. На първата той гледаше към нещо в небето и изглеждаше по-млад, лицето му беше открито. Явно мислеше, че ръцете му все още могат да хванат нещо там, горе. На втората беше по-голям, лицето му изглеждаше по-мрачно, гледаше надолу към земята.
Под рисунките беше написал: „Кой е истинският? Аз не питам, те не казват“.
Два живота. Стори ми се, че го разбирах — животът му, преди да дойде тук и животът му след това. Но какво имаше предвид с последния ред думи, какво представляваха те — песен, поезия, молба…