— Касия? — баща ми ме повика от вратата, зад мен. Прикрих салфетката под кутията от вечерята си и ги понесох заедно към инсинератора и кошчето за рециклиране.
— Да?
Дори да я види, това е просто салфетка, казах си, гледайки към подаващата се кафява хартия в подноса ми. Хвърляме ги в инсинератора след всяко ядене, а и тя е съвсем нормална хартия, не като онази, която дядо ми даде. Тръбата на инсинератора няма да регистрира нещо необичайно. Кай е помислил за моята безопасност. Вдигнах поглед към татко.
— Има съобщение за теб на портала — каза той. Не погледна изобщо към това, което носех в ръце; гледаше ме само в очите, за да види какво мисля. Може би истинската опасност тепърва предстоеше. Усмихнах се, като се опитвах да изглеждам спокойна.
— От Ем ли е? — Пъхнах кутията в рециклатора. На подноса остана само салфетката.
— Не — каза баща ми. — Служител от Министерството на Подбора.
— О — съвсем небрежно бутнах салфетката в тръбата на инсинератора. — Ей сега идвам — казах на татко. Усетих лек намек за топлината от огъня, изгарящ историята на Кай, и се зачудих дали някога ще имам силата да задържа нещо. Стихотворенията на дядо. Историята на Кай. Или винаги ще бъда човек, който унищожава.
Кай ти каза да я унищожиш, напомних си сама. Хората, написали онези стихотворения, вече ги няма, но Кай е тук. Трябва да продължиш по този начин. Трябва да пазиш Кай, не някакво парче хартия.
Последвах татко в дневната. Брам ме погледна недоволно, докато се изнизваше от стаята, защото съобщението беше прекъснало играта му. Като се надявах, че успявам да прикрия колко съм нервна, го побутнах шеговито и отидох до портала.
Служителят на екрана не беше онази жена, която бях видяла преди. Беше приятен едър мъж, който нямаше нищо общо с аскетичните, сериозни хора, които в моите представи отговаряха за Подбора.
— Здравей, Касия — каза той. Яката на бялата му униформа сякаш пристягаше прекалено врата му, а в ъгълчетата на очите му имаше бръчици от смях.
— Здравейте.
Искаше ми се да погледна надолу и да видя дали ръцете ми не са изцапани от рисунките и думите по салфетката, но не го направих.
— Мина повече от месец от Подбора ти.
— Да, сър.
— Другите подбрани двойки вече уговарят своята първа среща, която ще протече по комуникационния портал. Разбира се, ще бъде доста нелепо вие с Ксандър да проведете такъв вид среща — искрено се разсмя служителят. — Не мислиш ли?
— Съгласна съм, сър.
— С другите Служители от Комисията по Подбора решихме, че за вас е по-подходящо да излезете на среща навън. Естествено, под надзора на Служител, както ще бъдат осъществени и другите дистанционни срещи.
— Естествено.
С ъгълчето на окото си виждах как татко стои до вратата на своята стая и ме наблюдава. Радвах се, че е тук. Макар една среща с Ксандър да не беше нещо ново или страшно, мисълта, че с нас щеше да има и Служител, беше малко странна.
Надявам се, не няма да бъде Служителката от градинката, помислих си внезапно.
— Чудесно. Утре ще вечеряте навън. Ксандър и Служителят, определен да наблюдава Подбора ви, ще те вземат във времето за редовната вечеря.
— Ще бъда готова.
Служителят се изключи, а порталът бипна отново, показвайки, че имаме още едно обаждане.
— Много сме търсени тази вечер — казах на татко, доволна от малката отсрочка, защото не ми се искаше да обсъждаме срещата ми с Ксандър. Баща ми застана до мен нетърпелив. Беше майка ми.
— Касия, може ли да говоря с баща ти насаме за малко? — попита ме тя, след като си разменихме първоначалните поздрави. — Нямам много време тази вечер. Трябва да му кажа нещо.
Изглеждаше уморена и все още носеше униформата и служебните си знаци.
— Разбира се — казах аз.
На вратата се потропа и отидох да отворя. Беше Ксандър.
— Имаме няколко минути преди вечерния час — каза той. — Искаш ли да дойдеш да си поговорим на стълбите за малко?
— Добре.
Затворих вратата зад себе си и излязох навън.
Светлината от верандата светеше ярко над нас и бяхме напълно открити пред света — поне пред света на Квартала на кленовете — както седяхме на циментовото стълбище един до друг. Чувствах се добре, че съм тук с Ксандър. Чувствах се добре и когато бях с Кай, но усещането беше различно.
И все пак… Да бъда с Кай, да бъда с Ксандър — и двете ми се струваха напълно правилни, сякаш стоях сред ярка светлина, пред очите на всички. Различен вид светлина, но нито едното, нито другото чувство не бяха помрачени от нищо, никаква сянка не падаше върху тях.