— Явно утре ще излизаме на вечеря — каза Ксандър.
— Тримата — казах аз и добавих, защото той ме погледна изненадано: — Не забравяй Служителя.
Ксандър се ухили.
— Вярно. Как можах да забравя?
— Искаше ми се да можехме да излезем само двамата.
— И на мен.
Никой от нас не каза нищо известно време. Вятърът духаше и люлееше листата на кленовите дървета по нашата улица. На вечерната светлина те изглеждаха сиво-зелени; цветът им беше изчезнал, като че ли нощта го беше изсмукала. Спомних си за вечерта, когато седях навън с дядо и си мислех абсолютно същото; замислих се за заболяването от миналото, при което човек не е виждал определени цветове естествено, тази болест отдавна не съществуваше — и как ли е изглеждал светът на тези хора.
— Мечтаеш ли? — попита ме внезапно Ксандър.
— През цялото време.
— Мечтала ли си някога за своя Партньор? Преди Тържеството?
— Понякога — казах аз. Спрях да гледам как вятърът си играе с листата на дърветата и вдигнах поглед към Ксандър.
Трябваше да го направя по-рано, преди да му отговоря. Сега беше прекалено късно. Очите му казваха, че това не беше отговорът, на който се беше надявал, че думите ми затвориха една врата, вместо да я отворят. Може би той беше мечтал за мен и искаше да разбере дали и аз бях мечтала за него. Може би изпитваше моменти на несигурност — като мен — и имаше нужда да му кажа, че аз съм сигурна за нашия Подбор.
Това беше проблемът да сме уникални Партньори. Ние се познавахме прекалено добре. Усещахме колебанията си при всяко случайно докосване, виждахме ги в очите на другия. Не трябваше да се борим с тях сами, на километри разстояние от подбрания за нас партньор, както го правеха всички останали. Те не се виждаха всеки ден. За разлика от нас.
И все пак ние бяхме Партньори, ние бяхме подбрани един за друг и сред целия този хаос от емоции между нас имаше истинско, дълбоко разбирателство. Ксандър се протегна, за да хване ръката ми, и аз преплетох пръстите си с неговите. Беше познато усещане. Беше хубаво. Представях си как седя на такава веранда заедно с него във всички останали нощи, които щяхме да имаме през своя живот, и картината ми се струваше красива, изпълнена с щастие. Това беше моят живот.
Исках Ксандър да ме целуне отново. Беше късно и във въздуха дори се носеше аромат на новорози, както беше при първата ни целувка. Исках да ме целуне отново, за да се убедя, че това, което изпитвам към него, е истинско. За да проверя дали е повече или по-малко истинско от лекото докосване на ръката на Кай на върха на малкия хълм.
Надолу по улицата последният въздушен влак за Града спря на спирката. Няколко секунди по-късно видяхме фигурите на работниците от късните смени, бързащи по тротоарите, за да се приберат по къщите си преди вечерния час.
Ксандър се изправи.
— По-добре да тръгвам. Ще се видим утре в училище.
— До утре — казах аз.
Той стисна ръката ми, присъедини се към останалите пешеходци по тротоара и се запъти към дома си.
Не влязох вътре. Гледах хората и махнах с ръка на някои от тях. Знаех кого чакам. Тъкмо когато си мислех, че няма да го видя, Кай спря пред нашата къща. Почти в същата секунда аз се изправих и слязох по стъпалата, за да поговоря с него.
— От няколко дни се каня да го направя — каза Кай. Първо си помислих, че ще ме хване за ръката и сърцето ми спря, но после видях, че ми подава нещо. Плик от кафява хартия, какъвто хората, които работеха в офисите, понякога използват. Сигурно го беше взел от баща си. Досетих се, че пудриерата ми е вътре и протегнах ръка, за да го взема. Ръцете ни не се докоснаха, а ми се искаше да бе станало.
Какво не ми е наред?
— У мен е твоята… — Млъкнах, защото не знаех как се нарича кутийката с въртящата се стрелка.
— Знам — усмихна се той. Луната, надвиснала тежко и ниско в небето близо до хоризонта, приличаше на яркожълт резен — като пъпеша, който ядохме по време на Есенния празник. Лунното сияние осветяваше леко лицето на Кай, но усмивката му го караше да грее много повече.
— Вътре е — махнах с ръка зад гърба си, към стъпалата и осветената веранда. — Ако искаш, остани тук, ще изтичам вътре и ще я взема.
— Няма проблем — каза Кай. — Мога да почакам. Ще ми я върнеш по-късно. — Говореше спокойно, почти свенливо. — Исках да имаш възможност да я разгледаш по-добре.