Чудех се какъв ли цвят са очите му в този момент. Дали отразяваха черното на нощта или светлината на луната?
Приближих се по-близо, за да се опитам да видя, но в същото време се разнесе камбанният звън, предупреждаващ за началото на вечерния час, и двамата се стреснахме.
— Ще се видим утре — каза Кай и се обърна, за да си тръгне.
— До утре.
Имах право да постоя навън още пет минути, затова останах на място, без да помръдна. Гледах го как вървя по целия път до дома си, а после вдигнах глава към луната в небето и затворих очи. В мислите си видях думите, които бях прочела по-рано:
Два живота.
От деня, в който стана грешката с моя Партньор, не бях сигурна кой е истинският ми живот. Въпреки уверенията на Служителката в градинката мисля, че част от мен не беше намерила покой. Може би защото за пръв път видях, че животът може да се разклони на множество пътеки, да поеме в различни посоки.
Когато се прибрах вкъщи, извадих пудриерата си от кафявия плик и измъкнах артефакта на Кай от тайното ми място — вътрешната страна на джоба на една от допълнителните ми униформи. Когато ги сложих една до друга, разликата между двата златни кръга пролича ясно. Повърхността на артефакта на Кай беше гладка, но издраскана. Пудриерата искреше по-ярко, а гравираните букви върху капака и ме запленяваха.
Внезапно се сепнах, отворих пудриерата, завъртях основата й и погледнах в тайника. Знаех, че Кай ме беше видял да чета стихотворенията в гората.
Дали ме беше видял и как отварях пудриерата?
Може би беше оставил вътре нещо за мен?
Нищо.
Върнах я обратно на лавицата.
Реших да задържа плика, за да сложа вътре артефакта на Кай, преди да го прибера в джоба на дрехите си — така щях да го защитя по-добре. Но преди да го направя, отворих капака на кутийката и се загледах във въртящата се стрелка. В един момент тя се спря и вече сочеше само в една посока, но аз все още се лутах и не знаех накъде да поема.
17.
Катеренето беше прекалено лесно.
Отмествах клоните от пътя си, скачах по скалите и се провирах между храстите. Вече си бях утъпкала своя собствена пътека към върха на този хълм и знаех накъде да вървя и как да стигна дотам. Мечтаех за по-голямо предизвикателство, за нещо по-трудно за преодоляване. Мечтаех за Хълма с падналите му дървета и неопитомената му гора. Точно в този миг, помислих си аз, ако ми разрешат да тръгна към Хълма, просто ще го пробягам целия. И когато стигна до върха му, пред мен ще се открият нови хоризонти, нови гледки; и може би, ако Кай дойде с мен и двамата застанем заедно там, ще мога да науча нещо повече за него.
Нямах търпение да го видя отново и да го попитам за историята му. Дали щеше да я сподели с мен?
Разтворих и последните храсти и се усмихнах широко на Офицера.
— Днес имаше сериозна конкуренция — каза той, докато записваше времето ми на апарата си.
Какво имаше предвид? Огледах се за Кай. До него седеше момиче — искрящата на слънцето руса коса се спускаше свободно по гърба му… Ливи.
Кай се засмя на нещо, което тя каза. Не помръдна, не направи никакъв жест, с който да ми покаже, че иска да се присъединя към тях. Дори не погледна към мен. Ливи беше заела мястото ми. Пристъпих напред, за да си го взема отново.
Ливи подаде една пръчка на Кай. Той я взе, без да се поколебае дори за миг. Хвана я в горната част, над нейната ръка, и сякаш й помагаше да прави въртеливи движения в прахта.
Дали учеше и нея да пише?
Вместо да продължа напред, се обърнах и отстъпих няколко крачки назад, далече от всичко това, далече от тях. От блясъка на слънчевата светлина по косата й, от ръцете им, които почти се докосваха и пишеха букви в прахта, от очите на Кай, които се извърнаха от моите, от огряната от слънцето поляна с вятъра и прошепнатите думи, които трябваше да бъдат за мен.
Как можех да говоря с Кай, когато тя седеше до него? Как можех да се науча да пиша? Как можех да получа още от неговите думи?
Отговорът беше лесен: не можех.
В края на похода ни, обратно в подножието на хълма, Офицерът се обърна към нас.
— Утре ще бъде различно — каза той. — Останете на спирката на Разсадника, когато пристигнете, и ме изчакайте да дойда, за да ви заведа до новото място. Приключихме с този хълм.
— Най-накрая — каза Кай зад гърба ми ми толкова тихо, че само аз можех да го чуя. — Започвах да се чувствам като Сизиф.