Не знаех кой е Сизиф. Исках да се обърна към Кай и да го попитам, но не го направих. Той учеше Ливи да пише. Дали й беше разказал своята история? Дали се лъжех, като мислех, че съм специална за него? Може би много момичета знаеха историята на Кай и се бяха предали на изкушението сами да изписват имената си.
Не можех да спра да си мисля тези неща. Знаех, че е погрешно и глупаво, но не можех да забравя гледката на ръката му, която водеше нейната.
Офицерът наду свирката си, за да ни разпусне. Тръгнах си, като се държах на известно разстояние от всички останали. Бях направила само няколко крачки, когато чух Кай зад себе си.
— Ще ми кажеш ли нещо? — попита ме той кротко.
Знаех за какво говори. Искаше да чуе още от стихотворенията. Поклатих глава и извърнах глава встрани — „не“. Той нямаше думи за мен. Защо аз да му давам някоя от моите?
Искаше ми се мама да не беше заминавала. Отпътуването беше станало в странно „подходящо“ време — лятото е най-заетият сезон в Разсадника и има много растения, за които трябва да се грижат, а на мен ми липсваше и по чисто егоистични причини. Как се предполагаше да се подготвя за първата си официална среща с Ксандър без нея?
Облякох си нов чифт ежедневни дрехи; искаше ми се зелената рокля все още да беше при мен. Ако тя беше моя, щях да си я облека отново, за да напомня и на двама ни как се чувствахме само преди месец.
Когато слязох в дневната, баща ми и брат ми ме чакаха.
— Изглеждаш прекрасно — каза татко.
— Не е зле — каза Брам.
— Благодаря — отвърнах аз и му направих гримаса. Брам казваше това винаги, когато отивах някъде. Дори в нощта на Тържеството на Подбора каза същото. Искаше ми се да вярвам, че тогава го каза по-искрено.
— Майка ти ще се опита да ти се обади тази вечер. Ще иска да чуе как е минала срещата — каза татко.
— Надявам се да успее.
Мисълта, че щях да си поговоря с мама, ме успокои донякъде.
От кухнята се чу сигналът за пристигане на вечерята.
— Време е за хапване — каза татко и ме прегърна. — Искаш ли да изчакаме тук, или да те оставим?
Брам вече беше на половината път до кухнята. Усмихнах се на татко.
— Върви да хапнеш с Брам. Всичко е наред.
Татко ме целуна по бузата.
— Ще дойда, когато позвънят.
Той също се притесняваше малко за Служителя. Представих си как идва до вратата и казва любезно: „Съжалявам, сър. Касия не може да излезе тази вечер“. Представих си как се усмихва на Ксандър, за да го успокои, че проблемът не е в него. И след това си представих как татко затваря внимателно, но решително вратата и ме оставя вкъщи, на сигурно място. Дълго време бях в безопасност между тези стени.
Но тази къща вече не е безопасно място, напомних си сама. Тук за пръв път видях лицето на Кай на микрокартата. Тук претърсиха татко.
Дали имаше сигурно място някъде в този квартал? В този град, в тази провинция, в този свят?
Устоях на внезапно обзелото ме желание да повторя думите от историята на Кай, докато чаках. И без това присъстваше толкова често в съзнанието ми, не исках и тази вечер да бъде с мен.
Звънецът на вратата. Ксандър. И Служителят.
Не мисля, че бях готова за това, а не знаех защо.
Или по-скоро, знаех, но не можех да си позволя да се задълбочавам в тази мисъл точно сега, защото това щеше да промени всичко. Всичко.
Отвън, пред вратата, Ксандър ме чакаше. Внезапно ми хрумна, че този момент символизира това, което не беше наред тук. Никой не можеше да влезе в дома на другите, а когато настъпеше моментът да го пуснеш вътре, не знаехме как да го направим.
Поех си дълбоко дъх и отворих вратата.
— Къде отиваме? — попитах, след като се качихме на влака. Тримата седяхме един до друг — аз, Ксандър и нашият отегчен Служител, който беше доста млад и с най-съвършено изгладената униформа, която някога бях виждала.
Служителят отговори:
— Вечерята ви ще бъде сервирана в специална зала само за вас. Ще хапнем там, а след това ще ви придружа обратно до домовете ви.
Той рядко ни поглеждаше, вместо това очите му минаваха покрай нас като през празно пространство, вперени в прозорците. Не знаех дали по този начин се опитва да ни накара да се чувстваме по-свободни или по-притеснени. Засега по-скоро постигаше второто.
Специална зала само за нас? Погледнах към Ксандър? Той повдигна вежди, а устните му оформиха едно безмълвно „Защо се притесняваш?“ — сочейки леко с ръка към Служителя. Опитах се да не се засмея. Ксандър беше прав. Защо си правеха труда да ни уреждат специална зала за нашата среща, когато тя беше всичко друго, но не и среща „само за нас“?