Започнах да изпитвам съжаление към всички останали двойки, които трябваше да проведат първите си разговори по портала под наблюдението на Служителите. Поне с Ксандър бяхме разговаряли хиляди пъти, без да бъдем надзиравани.
Залата за вечеря беше малка сграда на следващата спирка на влака, място, където понякога ходеха Самотниците и където родителите ни можеха да уредят да им доставят храната, ако искаха да излязат да ядат навън.
— Изглежда приятно — опитах се неумело да поведа разговор, докато приближавахме залата. Малка градинка заобикаляше сградата от червени тухли. В нея имаше цветни лехи с обичайните новорози и някакъв вид ефирно диво цвете.
И после един особен спомен, толкова странен и ясен, че ми беше трудно да повярвам как досега не се бях сещала за него, се появи в съзнанието ми. Спомних си за една нощ, когато бях много по-малка и родителите ми бяха излезли на вечеря. Дядо беше дошъл да ни гледа с Брам. Когато се прибраха, ги чух да си говорят с него, а после татко отиде да види как е Брам, а мама дойде в моята стая. Нежно розово-жълто цвете падна от косата й, когато се наведе да ме завие с одеялото. Тя го постави обратно зад ухото си, а аз бях прекалено сънлива, за да я попитам откъде го е взела. Тогава не разбирах как е възможно да се е сдобила с него, след като беше забранено да се берат цветя? Заспах, а когато се събудих, вече бях забравила и така и не я попитах.
Сега вече знаех отговора: баща ми понякога нарушаваше правилата заради хората, които обичаше. Заради майка ми. Заради дядо. Баща ми беше малко като Ксандър, който наруши правилата в онази нощ, за да помогне на Ем.
Ксандър ме хвана за ръка и ме върна отново в настоящето. Когато го направи, не можах да се въздържа и погледнах към Служителя. Той не каза нищо.
Отвътре залата изглеждаше по-добре, отколкото обикновените столови, в които се хранехме.
— Виж — каза Ксандър. Мигащите светлинки в центъра на всяка маса се опитваха да наподобяват старата романтична обстановка, създавана някога от свещи.
Хората поглеждаха към нас, когато минавахме покрай масите им. Ние очевидно бяхме най-младата двойка тук. Повечето бяха на възрастта на нашите родители или с по няколко години по-големи от Ксандър и мен, явно току-що Обвързани двойки. Видях няколко души, вероятно Самотници, които бяха на срещи за удоволствие, но не бяха много. Кварталите в този район бяха основно семейни общности, населени със семейства, обвързани с договор двойки и с младежи под двайсет и една години като нас. Ксандър забеляза, че всички ни гледат, и дръзко отвръщаше на погледите; вървяхме, все още хванати за ръка. Прошепна ми съвсем тихичко:
— Поне всички в училище вече са свикнали с факта, че сме двойка, и не се впечатляват толкова. Мразя да ме зяпат.
Слава Богу, Служителят поне не ни зяпаше. Той ни поведе между масите, докато откри тази, на която бяха изписани нашите имена. Сервитьорът дойде с храната ни почти веднага щом седнахме на столовете.
Изкуствените свещи примигваха върху кръглата черна маса. Не бяхме в официални дрехи за вечеря и храната беше обичайното ни меню — щяхме да ядем това, което и вкъщи. Затова беше необходимо да се правят и предварителни резервации; за да може персоналът да достави храната ни на правилното място. Очевидно посещението тук не можеше да се сравни с Тържеството на Подбора в Общината, но беше второто най-хубаво място, на което бях ходила в живота си.
— Храната е хубава и топла — каза Ксандър при вида на парата, излизаща от станиолената му кутия. Вдигна капака и погледна вътре. — Виж порцията ми. Искат да наддам на тегло и ми дават все повече и повече.
Надникнах — порцията му спагети със сос беше наистина огромна.
— Ще можеш ли да изядеш всичко?
— Шегуваш ли се? Разбира се, че мога — престори се на възмутен от коментара ми той.
Отворих капака на кутията си и погледнах вътре. В сравнение е неговата моята порция изглеждаше миниатюрна. Не знам дали си внушавах, но напоследък порциите ми се струваха по-малки. Не бях сигурна защо Служителите биха правили такова нещо. Катеренето и тичането ме поддържаха във форма. Ако трябваше да променят нещо, то по-скоро трябваше да ми дават повече храна, не по-малко.
А може би само си въобразявах.
Служителят вече изглеждаше съвсем апатичен и се озърташе из залата към другите надзираващи патрони. Храната му беше същата като нашата. Явно слуховете за това, че хората от някои министерства ядат по-добре от нас, не бяха верни. Или поне не и когато са на обществени места.