— Как вървят туристическите походи? — попита Ксандър, докато се опитваше да напъха доста голямо количество спагети в устата си.
— Харесват ми — отговорих честно аз. С изключение на днешния.
— Повече от плуването? — подкачи ме той. — Не че някога си плувала особено. Седенето на ръба на басейна едва ли може да се брои за плуване.
— Плувам си много добре. — Стараех се да съм в тон с неговото настроение. — Понякога. Както и да е. Походите наистина ми харесват повече от плуването.
— Не мога да повярвам — каза Ксандър. — Плуването е най-страхотното нещо. Чух, че вие се изкачвате по един и същ малък хълм. Отново и отново.
— А вие само плувате в едни и същи коридори на един и същ малък басейн. Отново и отново.
— Различно е. Водата винаги се движи. Никога не е една и съща.
Коментарът на Ксандър ми напомни за това, което ми каза Кай в музикалната зала за песните.
— Предполагам, че е така. Но и хълмът се движи. Вятърът духа и клоните и листата на дърветата се люлеят, растенията порастват и се променят… — млъкнах. Нашият спретнат и скучаещ Служител беше наклонил глава и слушаше разговора ни. Затова беше тук, нали така?
Преместих храната си малко встрани и движението ме подсети за това как пишехме с Кай. Някои от спагетите се бяха извили под формата на букви — а, с…
Недей. Трябва да спра да мисля за Кай.
Спагетите упорито отказваха да се навият около вилицата ми. Завъртях я неколкократно и най-накрая се предадох — пъхнах няколко спагети в устата си и засмуках висящите им краища. Чу се силен, мляскащ звук.
Ужасно се засрамих! Усетих, че очите ми се изпълват със сълзи. Изпуснах вилицата си, а Ксандър се протегна, за да я вземе и облегне на кутията ми. Докато го правеше, ме погледна право в очите и можех да видя, че в неговите имаше въпрос: Какво не е наред?
Поклатих мълчаливо глава и му се усмихнах в отговор.
Нищо.
Погледнах към Служителя. Той веднага се извърна встрани, сякаш се ослушваше за нещо в салона. Разбира се. Все още беше на работа.
— Ксандър, защо не ме целуна онази вечер? — попитах внезапно, възползвайки се от моментното разсейване на Служителя. Би трябвало да се притеснявам от въпроса си, но не се чувствах така. Исках да знам.
— Наоколо имаше прекалено много хора. — Той изглеждаше изненадан. — Знам, че на Служителите няма да им направи впечатление, след като вече сме подбрани един за друг. — Кимна леко с глава към нашия надзираващ — но все пак не е същото, когато те наблюдават.
— Откъде знаеше, че ни наблюдават?
— Не си ли забелязала всички Служители, които се мотаят по нашата улица напоследък?
— Край нашата къща ли?
Ксандър ме погледна учудено.
— Защо да са точно край вашата къща?
Защото прочетох неща, които не би трябвало да прочета и науча. И защото може би се влюбвам в някого, в когото не би трябвало. В някой друг.
Не казах това.
— Баща ми… — не успях да довърша.
Ксандър се изчерви.
— Разбира се. Трябваше да се сетя… Не, не е това. Или поне така си мисля. Това са обикновени Служители, градски полицаи. Напоследък патрулират много по-често и не само в нашия квартал. Във всички квартали.
Нашата улица е била пълна със Служители онази вечер, а аз дори не бях забелязала. Може би Кай също е знаел. Може би затова не се качи на верандата ни. Може би затова никога не ме докосва. Страхува се да не го видят.
Или пък е много по-просто. Може би никога не е искал да ме докосва. Може би за него съм само приятел. Приятел, който иска да научи историята му, нищо повече.
И отначало аз бях точно това. Исках да разбера повече за момчето, което живееше сред нас, но никога не се разкриваше напълно. Повече за случилото се с него, преди да дойде тук. Исках да знам повече за посочения ми погрешка партньор. Но сега ми се струваше, че да разбера повече за него е един от начините да разбера повече и за себе си. Не очаквах да харесам толкова много думите му. Не очаквах да открия себе си в тях. Дали да се влюбиш в нечия история означава, че си се влюбил и в човека, стоящ зад нея.
18.
Още една въздушна кола се приземи на нашата улица, този път пред къщата на Ем.
— Какво става? — попита Ксандър. Погледнах го и забелязах, че очите му са пълни със страх. Служителят с нас изглеждаше заинтересуван, но не и изненадан. Едва се удържах да не го хвана за спретнатата му опъната униформа и да не я намачкам с ръце. Искаше ми се да му изкрещя: Защо ни наблюдават? Знаеш ли нещо?