Вратата на къщата на Ем се отвори и оттам излязоха трима Служители. Нашият надзорник се обърна към Ксандър и мен и каза доста рязко:
— Надявам се, че вечерта е била приятна и за двама ви. Утре сутринта ще попълня доклада за Комисията по Подбора.
— Благодаря ви — казах автоматично, докато той ни обръщаше гръб и поемаше към спирката на влака. Не знам защо го казах. Не се чувствах благодарна за нищо.
Тримата Служители прекосиха двора на Ем и се запътиха към съседната къща. В ръце държаха някакъв контейнер и не се усмихваха. Всъщност, ако трябваше да определя как изглеждат, щях да кажа, че бяха тъжни. Това не ми харесваше.
— Дали да не отидем да видим как е Ем? — попитах Ксандър, но в същия миг тя отвори вратата и погледна навън. Видя ни и се забърза през двора към нас.
— Касия! Аз съм виновна. Вината е изцяло моя! — гласът на Ем трепереше и по лицето й се стичаха сълзи.
— За какво си виновна? Какво става? — погледнах към съседната къща, за да проверя дали Служителите не ни наблюдават, но те вече бяха влезли вътре. Съседите на Ем бяха отворили вратата още преди Служителите да потропат, сякаш ги очакваха.
— За какво говориш? — Ксандър звучеше строго и аз го погледнах укорително, като се опитвах да му внуша да бъде по-търпелив.
Ем побледня още повече и ме сграбчи за ръката. Говореше толкова тихо, че се напрегнах да я чуя.
— Служителите прибират всички артефакти.
— Какво?
Устните и потрепериха.
— Казаха, че съм била забелязана на Тържеството на Подбора с артефакт и са дошли да го вземат. Обясних им, че не е бил мой, че съм го взела за тази вечер от теб и после съм ти го върнала. — Преглътна тежко и аз си спомних вечерта със зелената таблетка. Прегърнах я и вдигнах очи към Ксандър. — Не трябваше да им казвам. Но бях толкова уплашена! Сега ще ти го вземат. Обикалят от къща на къща.
От къща на къща. Скоро ще стигнат и у нас. Исках да успокоя Ем, но трябваше да се опитам да спася артефакта си, макар дълбоко в себе си още в този момент да осъзнавах, че усилието ми щеше да бъде напразно. Трябваше да се прибера у дома. Прегърнах я.
— Ем, не си виновна. Дори да не им беше казала, те знаят, че притежавам артефакт. Той е регистриран и аз бях с него на моя Подбор.
И тогава си спомних нещо и страхът ме заля като гигантска вълна.
Артефактът на Кай. Все още беше в шкафа ми. Служителите може и да знаеха за моя древен предмет, но не и за този на Кай. И двамата щяхме да си имаме големи проблеми.
Къде да го скрия? Как да го скрия?
— Трябва да се прибера — казах, този път на глас. Свалих ръка от рамото на Ем и се обърнах към моята къща. С колко време разполагах, преди Служителите да стигнат там? Пет минути? Десет?
Ем започна да плаче по-силно, но нямах време да я успокоявам отново. Тръгнах бързо към нас, като се стараех да не привличам все пак много внимание. Бях направила само няколко крачки, когато Ксандър ме настигна, хвана ме за ръката и тръгна до мен, сякаш бяхме на нормална разходка навън и сега се прибирахме по домовете си.
— Касия — каза той. Не го погледнах. Не можех да спра да мисля за всичко, което можеше да бъде загубено само за няколко мига. Кай вече беше Отклонение. Ако разберат, че притежава артефакт, щяха ли да го класифицират като Аномалия?
Можех да го прикрия. Можех да кажа, че предметът е мой и съм го намерила по време на походите из гората. Дали щяха да ми повярват?
— Касия — каза Ксандър отново. — Мога да я скрия. Кажи, че си я загубила. Измисли начин да повярват на историята ти.
— Не мога да ти позволя да го направиш заради мен.
— Можеш. Ще те изчакам навън, ти вземи пудриерата. Достатъчно малка е и ще се побере в ръката ти, нали? — Кимнах. — Когато излезеш отново, престори се, че си луда по мен, сякаш не можеш и не искаш да се разделиш с мен. Хвърли се на врата ми, прегърни ме. И я пусни в тениската ми, във врата ми. Аз ще се погрижа след това за нея.
Никога досега не съм виждала тази страна на Ксандър, помислих си аз. Но след секунда осъзнах, че не бях права. Когато играеше, беше такъв. Хладнокръвен, спокоен и обмислящ различни дръзки стратегии. В игрите поне той винаги поемаше смело рискове.
— Ксандър, това не е игра.
— Знам — изглеждаше непреклонен. — Ще внимавам.