— Сигурен ли си?
Не трябва да му позволявам да прави това. Отвратително е, че даже го обмислям. И все пак… Той може да скрие пудриерата ми. Може да я спаси. Щеше да рискува заради мен.
— Сигурен съм.
Затворих вратата на входната врата и се затичах към стаята си с всичка сила. Никой от семейството ми не ме видя, за моя голяма радост. С треперещи ръце отворих шкафа и започнах да вадя униформите си една след друга заедно с лавицата, докато открих онази, в джоба, на която бях скрила артефакта на Кай. Разтворих кафявия хартиен плик, наклоних го и златистата кутийка със стрелката изпадна от него. Пъхнах плика в джоба си, грабнах пудриерата от лавицата и погледнах двата предмета в ръцете си.
Златни и красиви. Въпреки желанието си, за миг се изкуших да дам на Ксандър пудриерата си вместо артефакта на Кай с въртящата се стрелка, но накрая пъхнах пудриерата между чаршафите на леглото си и стиснах кутийката на Кай в дланта си. Да запазя пудриерата си щеше да бъде егоистично. Щях да спася просто едно нещо. Но ако скриех артефакта на Кай, щях да спестя и на двама ни много неприятности и разпити. И той нямаше да бъде обявен за Аномалия. А и как можех да позволя да вземат и последното парченце от предишния му живот?
Така щеше да бъде по-безопасно и за Ксандър. Те не знаеха, че артефактът на Кай съществува, така че вероятно нямаше и да го търсят. Пудриерата ми беше вписана в регистрите и при всички случаи щяха да ми я вземат, а след това нямаше да имат причина да претърсват други хора и да се питат дали не съм я дала на някого.
Изтичах обратно в дневната и отворих входната врата.
— Ксандър, почакай! — провикнах се аз, като се стараех гласът ми да звучи ведро. — Няма ли да ме целунеш за лека нощ?
Ксандър се обърна, лицето му беше открито и искрено. Не мисля, че някой друг можеше да забележи лекото лукавство, което проблесна в очите му, но за мен беше повече от очевидно след всички тези години, прекарани заедно.
Спуснах се по стъпалата, а той протегна ръце към мен. Прегърнахме се, ръцете му на кръста ми, моите около врата му. Пъхнах ръката си под яката на униформата му и разтворих пръстите си. Артефактът се плъзна по гърба му, а дланта ми остана долепена до топлата му кожа. Погледнахме се право в очите за миг и тогава се приведох до ухото му.
— Не го отваряй — прошепнах на Ксандър. — Не го дръж у вас. Зарови го или го скрий някъде. Не е това, което си мислиш.
Той кимна.
— Благодаря ти — казах аз, а после го целунах по устните. Истинска целувка. Макар вече да знаех, че се влюбвам в Кай, ми беше напълно невъзможно да не обичам Ксандър заради всичко, което беше, и заради всичко, което правеше.
— Касия! — провикна се Брам от стълбището.
Брам. И той щеше да загуби нещо днес. Сетих се за часовника на дядо и в мен се надигна гняв. Трябваше ли да вземат всичко?
Ксандър се откъсна от прегръдката ми. Трябваше да побърза, за да скрие артефакта, преди Служителите да стигнат до неговата къща.
— Доскоро — каза ми той с усмивка.
— Касия! — провикна се Брам отново; в гласа му долових страх. Погледнах надолу по улицата, но не виждах Служителите. Сигурно още бяха в някоя от къщите между тази на Ем и нашата.
— Здрасти, Брам — казах аз, като се опитвах да звуча съвсем нормално. За всички беше по-добре той да не заподозре както бяхме направили с Ксандър. — Къде е…
— Те вземат артефактите — гласът му трепереше. — Обадиха се на татко да им помогне с прибирането.
Разбира се. Трябваше да се сетя. Ще имат нужда от някой като татко да им помага да определят кои артефакти са истински и кои фалшиви. Заля ме и друг страх. Дали той сам трябваше да вземе нашите артефакти? Дали ще излъже заради Брам или мен? Колко глупави грешки щеше да направи заради хората, които обича?
— О, не! — постарах се да реагирам така, сякаш чувам за това за пръв път. Надявах се Брам да не разбере, че Ем ми е казала по-рано. — Дали е взел нашите с него?
— Не — каза брат ми. — Не позволяват на Служителите да събират артефактите от собствените си семейства.
— Не. Когато съобщението дойде по портала, беше потресен. Но трябваше да докладва веднага и тръгна. Каза ми да слушам Служителите и да не се безпокоя.
Исках да прегърна Брам, да го гушна и да го утеша, защото щеше да загуби нещо, нещо ценно. Както и аз. Придърпах брат си към себе си и за пръв път от години той отвърна на прегръдката ми и ме стисна силно, както когато беше малък, а аз бях неговата голяма сестра, на която той се възхищаваше повече, отколкото на всекиго другиго в света. Искаше ми се да можех да запазя часовника му, но той беше с друг цвят — сребрист, а не златен. И Служителите знаеха за него. Нищо не мога да направя, казах сама на себе си и се опитах да си повярвам.