Той знаеше ли за това?
Останахме така няколко секунди, а после се дръпнах и погледнах Брам в очите.
— Отиди и го вземи — казах му аз. — Погледни го за последен път и го запомни. Запомни го.
Той вече не се опитваше да прикрива сълзите в очите си.
— Брам — прегърнах го отново. — Брам. Нещо лошо можеше да стане с часовника дори и без това. Можеше да го загубиш. Можеше да го счупиш. Сега поне можеш да го погледнеш за последен път. Той никога няма да бъде загубен за теб, стига да си го спомняш.
— Не мога ли да го скрия? — попита ме Брам. Мигна и една сълза избяга и се плъзна по бузата му. Той я изтри гневно с юмрук. — Ще ми помогнеш ли?
— Не, Брам — отвърнах му нежно. — Иска ми се да можех, но е прекалено опасно.
Рисковете, които можех да поема, имаха граници. Не можех да допусна нещо да се случи на Брам.
Когато Служителите пристигнаха в дома ни, видяха как с Брам седим на дивана един до друг. Той държеше в ръце сребро, аз имах злато; и двамата вдигнахме глави. После обаче Брам сведе отново очи към полираната сребриста повърхност в ръцете си, а аз погледнах към Платната в моите.
Отражението ми ме гледаше оттам, леко изкривено от извивката на повърхността на пудриерата, както беше станало и на Тържеството на Подбора. Само че тогава въпросът, който си задавах, беше: Достатъчно красива ли съм?
Сега се питах: Достатъчно силна ли съм?
Докато се вглеждах в очите си и в очертанията на челюстта си, ми се струваше, че отговорът е „да“.
Нисък плешив Служител заговори пръв:
— Правителството реши, че артефактите създават неравенство сред членовете на Обществото. Всички граждани трябва да върнат своите артефакти. Те ще бъдат каталогизирани и изложени в Музея на всеки град.
— Информацията ни показва, че в това жилище има два законни артефакта — добави един по-висок Служител. Дали наблегна на думата „законни“, или просто си въобразявах? — Сребърен часовник и златна пудриера.
Не казах нищо, Брам също не се обади.
— Това ли са артефактите? — попита плешивият Служител, поглеждайки към предметите, които държахме в ръце. Изглеждаше изморен. Тази работа сигурно беше ужасно трудна. Представих си как татко иззема предметите от хората — възрастни хора като дядо, деца като Брам — и ми прилоша.
Кимнах.
— Веднага ли ги искате?
— Може да ги задържите още няколко минути. Трябва да направим бърз оглед на къщата.
С Брам останахме неподвижни на дивана, докато те обикаляха. Не им отне много време.
— Тук няма нищо ценно — каза единият на другия в коридора.
Сърцето ми щеше да избухне и се насилих да замълча, за да не изгоря тези Служители в огнени пламъци. Така си мислите вие, казах на себе си. Мислите си, че тук няма нищо ценно, защото не ви се противопоставяме. Но в главите ни има думи, за които никой не знае. И дядо ми умря така, както искаше той, а не според вашите условия. Имаме ценни неща, но вие никога няма да ги откриете, защото дори не знаете къде да ги търсите.
Те влязоха обратно в стаята и аз се изправих. Брам също.
Служителите прокараха детекторите край телата ни, за да се уверят, че не сме скрили нищо в себе си. Разбира се, не откриха нищо.
Служителката приближи към мен и видях, че на кожата на пръста й имаше по-бледа следа — там, където доскоро явно беше стоял пръстен. И тя беше загубила нещо днес. Подържах още малко пудриерата в ръка и си помислих за пътя, който беше изминала — от времето преди нашето Общество, от един член на семейството ни на друг, до мен. А сега трябваше да се откажа от нея.
Служителката взе пудриерата ми, взе и часовника от ръцете на Брам.
— Може да идвате да ги виждате в Музея. Винаги, когато поискате.
— Не е същото — отвърна Брам, а после изпъна рамене. И, о, да, видях дядо в него. Сърцето ми се разтуптя бързо при мисълта, че може би той не си беше отишъл напълно. — Може да го вземете — каза малкият ми брат, — но той винаги ще си бъде мой.
Брам се прибра в стаята си. Тежестта на стъпките му и начинът, по който затвори вратата, ми показваха, че иска да остане сам.
Имах желание да ударя нещо, но вместо това пъхнах ръцете си в джобовете. Там намерих кафявия хартиен плик: измачкана обвивка, която някога беше съдържала нещо ценно и красиво. Беше просто плик, не артефакт; дори детекторите на Служителите не го бяха засекли. Извадих го и го скъсах ядосано на две. Исках да го накъсам на малки парченца и да го пръсна във въздуха. Нащърбената линия по средата на плика ме накара да се почувствам добре. Да унищожаваш било хубаво. Бях готова да причинявам още болка. Погледнах надолу, за да видя какво още да скъсам.