— Видяхте ли? Лесно е — каза Офицерът. — Щом чуете свирката ми, ще разберете, че е време да се връщате назад. Вие може да надуете вашите свирки, ако се загубите. — Раздаде на всекиго по една стандартна метална свирка. — Не би трябвало да се затрудните. Просто слезте от планината по пътя, по който сте се изкачили.
Зле прикритото отвращение на Офицера към нас преди ме забавляваше. Днес го разбирах. Направо ми се гадеше, когато се сетех как ние катерим нашите малки хълмчета, докато Служителите виждат света. Как предадохме най-ценните си притежания в ръцете им. Как никога, никога не се борим.
Веднага след като се скрихме от погледите на другите, Кай се обърна към мен, а аз към него и за секунда си помислих, че ще ме докосне. По-скоро почувствах, а не видях как ръката му се повдига леко и после отново се отпуска. Изпитах по-голямо разочарование, отколкото сутринта, когато отворих шкафа си и не видях пудриерата си вътре.
— Добре ли си? — попита ме той. — Вчера, когато са претърсвали къщите… — не знаех, прибрах се по-късно вкъщи и…
— Добре съм.
— Моят артефакт…
Само това ли го интересуваше? Изсъсках тихо: Във вашата градина е. Под новорозите. Изкопай си я.
— Не ме интересува артефакта — каза той и макар да не ме беше докоснал, изведнъж усетих, че по тялото ми плъзва топлина. Може би беше от огъня в очите му. — Не можах да спя цяла нощ, защото се притеснявах, че си в опасност. Тревожех се за теб.
Думите бяха казани съвсем тихо тук, под дърветата, но отекнаха в сърцето ми по-силно, отколкото ако всичките Сто песни бяха гръмнали наведнъж. Под очите му имаше тъмни сенки, явно от притеснението, което го измъчваше. Искаше ми се да докосна кожата под очите му, единственото място, където бях открила някаква слабост в него и което го караше да изглежда дори още по-добре. А после можех да прокарам пръстите си по скулите му, надолу по устните, към линията на челюстта, сливаща се с шията, а тя с изпъкналата кост на рамото му… Харесвам местата, където една част се среща с друга, помислих си аз, очите, хлътнали в страните, китките, сливащи се с дланите. Изведнъж, потресена от собствените си мисли, отстъпих назад.
— Как успя…
— Някой ми помогна.
— Ксандър — каза той.
Откъде знаеше?
— Ксандър — признах аз.
Известно време и двамата не казахме нищо; стоях там и не свалях поглед от него. После той се обърна и отново тръгна сред дърветата. Последвах го. Придвижвахме се бавно, шубраците бяха толкова гъсти, че на места по-скоро пълзяхме, отколкото се катерехме нагоре по Хълма. Падналите дървета в този район изобщо не бяха разчиствани и лежаха по земята в гората като гигантски кости на мистично животно.
— Вчера… — започнах аз. Трябваше да попитам, независимо, че в този момент въпросът ми изглеждаше абсолютно неуместен. — Да не би вчера да учеше Ливи да пише?
Кай спря рязко и ме погледна. Под гъстия купол на дърветата очите му ми се сториха почти зелени.
— Разбира се, че не — отвърна той. — Тя искаше да разбере какво бяхме правили предишния ден. Беше ни видяла да пишем. Явно не сме били достатъчно предпазливи.
Почувствах се едновременно облекчена и ужасно глупава.
— О…
— Казах й, че съм ти показвал как да рисуваш дървета.
Вдигна някаква пръчка от земята и започна да я движи наоколо, правейки черти, които удивително приличаха на листа. После постави пръчката под тях като ствол на дърво. Дори и след като свърши да рисува, аз не откъсвах поглед от ръцете му, защото не бях сигурна какво друго да правя.
— Никой не рисува след завършване на основното училище.
— Знам — каза той. — Но поне не е така категорично забранено.
Протегнах се към торбата, която носех, за червена лента и я завързах на падналото до Кай дърво. Гледах надолу, очите ми бяха вперени в пръстите ми, които непохватно правеха възел на лентата.
— Съжалявам. За това как се държах вчера.
Когато се изправих, Кай вече беше се придвижил напред.
— Недей — отвърна той, докато отместваше нагоре преплетените зелени клонки на храстите, за да минем през тях.
— Хареса ми, че изпита ревност поне за малко — усмихна се и сякаш слънцето изгря сред гъстите дървета.
Опитах се да остана сериозна.
— Кой е казал, че съм ревнувала?
— Никой. Но си личеше. Наблюдавам хората от дълго време.