— Защо въобще ме забърка в това? — попитах аз.
— Имаш предвид кутийката със стрелката? Красива е, нали? Не съм сигурен… Само родителите ми знаят, че е у мен. Когато Ем ми даде пудриерата, за да ти я върна, забелязах колко много си приличат. Исках да я видиш.
Изведнъж гласът му беше започнал да звучи много самотно и почти чух друго изречение, което инстинктът му все още не му позволяваше да каже на глас: Исках да видиш мен. Защото за това ставаше въпрос, нали? За златната кутийка със стрелата, за парченцата история, които пазеха артефактите. Кай искаше някой да го види.
Той искаше аз да го видя.
Ръцете ми тръпнеха от желание да се протегнат към него. Но не можех да понеса мисълта, че ще предам Ксандър по този начин след всичко, което беше направил. След като спаси и двама ни — и мен, и Кай — тази нощ.
Имах нещо обаче, което можех да предложа на Кай, което си беше само мое и не беше свързано с Ксандър. Стихотворението.
Смятах да му кажа само няколко реда, но след като започнах, беше трудно да спра донякъде. Думите просто вървяха заедно. Някои неща са създадени да бъдат заедно.
— Звучи толкова тревожно — каза Кай.
— Знам.
— А тогава защо ме успокоява? — попита той. — Не разбирам.
Мълчаливо си проправихме път през още шубраци, а думите от стихотворението продължаваха да си пробиват път в съзнанието ни.
Най-накрая разбрах какво трябва да кажа.
— Мисля, че е така, защото когато го чуем, знаем, че не само ние сме се чувствали по този начин.
— Кажи ми го отново — помоли ме внимателно Кай. Задъхваше се леко, гласът му беше пресипнал.
През цялото останало време, докато чухме свирката на Офицера, ние обикаляхме Хълма и си повтаряхме един на друг думите от стихотворението, сякаш напявахме песен. Песен, която само двамата знаехме.
Преди да напуснем гората, Кай ме научи как да изписвам името си върху меката пръст под едно от падналите дървета. Коленичихме долу с червените панделки в ръце и се преструвахме, че ги връзваме по клоните на дървото, в случай че някой дойде и ни види. Беше ми нужно малко повече време да науча буквата я, но ми хареса начинът, по който изглеждаше — сякаш се полюшваше от вятъра. Беше ми по-лесно да науча и — точните чисти линии ми се удаваха.
Изписах всички букви от името си и ги свързах заедно, ръката на Кай близко до моята ме насочваше. Не се докосвах ме, но чувствах топлината на дланта му, тялото му, приведено над моето, докато пишех. Касия.
— Името ми — казах аз, повдигнах глава и огледах буквите.
Бяха по-разкривени, по-колебливи от тези, които Кай изписваше. Някой, минаващ наблизо, можеше дори да не разбере, че са букви.
И все пак аз знаех какво казваха те.
— Е, а сега?
— Сега — започна Кай — ще се върнем към началото. Вече знаеш буквата „а“. Утре ще научим „б“. След като научиш всички букви от азбуката, ще можеш да пишеш собствени стихотворения.
— Да, но кой ще ги чете? — попитах със смях.
— Аз — отвърна той. Подаде ми друга сгъната салфетка. И там, сред мазните отпечатъци от пръсти и следи от храна, можех да видя още една частица от самия Кай.
Прибрах салфетката в джоба си и се замислих как Кай пише историята си със зачервените си ръце, загрубели и напукани от постоянната жега на работното му място.
Замислих се как рискува всичко всеки път, когато пъха някоя салфетка в джоба си. Как през всички тези години е бил толкова предпазлив, а сега поемаше огромен риск. Защото беше намерил някого, който искаше да научи повече за него. Защото беше открил някого, на когото той самият искаше да разкаже повече.
— Благодаря ти — казах аз. — Че ме научи да пиша.
— Благодаря ти — отвърна той. В очите му грееше светлина и аз бях причината за нея. — Че спаси артефакта ми. Че сподели с мен стихотворението си.
Можехме да си кажем още много неща, но отдавна бяхме научени как да говорим помежду си.
Излязохме заедно от гората. Не се докосвахме. Все още не.
20.
След училище и след сортирането тръгнахме от спирката на въздушния влак към вкъщи заедно с Ем. След като другите се отдалечиха или изостанаха зад нас, тя постави ръка на рамото ми.
— Съжалявам — каза внимателно.
— Ем, не се притеснявай за нищо. Не съм ти сърдита.
Погледнах я право в очите, за да види, че наистина го мисля, но тя все още беше тъжна. Толкова много пъти в живота си бях поглеждала Ем и бях имала чувството, че виждам просто една съвсем малко променена версия на мен самата, но сега беше различно. Прекалено много неща се бяха променили за твърде кратко време. Все още обаче Ем беше най-добрата ми приятелка. Това, че бяхме поели в различни посоки, не променяше факта, че дълго време бяхме израснали една до друга; корените ни винаги щяха да бъдат свързани. Искрено се радвах за това.