— Престани да ми се извиняваш — казах й аз. — Щастлива съм, че ти дадох пудриерата си. Така поне и двете успяхме да й се порадваме, преди да я вземат.
— Все още не разбирам — каза Ем натъжено. — Имат множество артефакти, които могат да излагат в музеите. Просто няма никакъв смисъл.
Никога досега не бях чувала нищо толкова близо до неподчинение да излиза от устата на Ем и това ме развесели леко. Може би все пак не бяхме толкова различни една от друга.
— Какво ще правиш тази вечер? — попитах, за да сменя темата.
Тя ме погледна с благодарност.
— Говорих с Ксандър днес и той искаше да отидем в Игралния център. Ти какво мислиш?
Мислех, че ми се иска да отида отново на върха на малкия хълм, на който се катерехме отначало. Идеята да бъда в Центъра сред всички онези хора, сред цялата тълпа, докато можехме да седим на хълма и да си говорим под ясното нощно небе, ми се струваше направо непоносима.
Но трябваше да го направя. Трябваше и щях да направя необходимото, за да изглежда всичко нормално. Носех у себе си думите на Кай, които можех да прочета. А ако имах късмет, можеше дори да видя него самия тази вечер. Надявах се, че ще дойде с нас.
Ем прекъсна разсъжденията ми, като каза:
— Виж. Майка ти те чака.
Беше права. Мама седеше на стъпалата на къщата ни с лице натам, откъдето се очакваше да дойдем. Когато видя, че гледам към нея, се изправи, махна ми с ръка и тръгна към нас. Помахах й в отговор и двете с Ем ускорихме крачка.
— Върнала се е — казах високо и чак след като чух изненадата в собствения си глас, осъзнах нещо: дълбоко в себе си се бях страхувала, че тя ще остане далече завинаги.
— Къде е ходила? — попита Ем; естествено, тя нямаше откъде да знае за пътуването й. Отсъствието на майка ми беше една от темите, които не беше позволено да обсъждаме извън семейството. Не че Служителите ни го бяха казали изрично, просто беше от онези неща, които се бяхме научили да не коментираме с други хора.
— Върнала се е по-рано от работа — уточних аз. Дори не беше напълно лъжа. Ем ми каза „довиждане“ и се запъти към тяхната къща. Кленовото дърво в двора им няма да оцелее, помислих си аз, като забелязах, че дори в средата на лятото на дървото имаше само десетина зелени умърлушени листа. После погледнах към нашата къща, където растяха три дървета, здрави и силни, с обилна зеленина. Мама приближаваше към мен.
Това ми напомни за времето, когато бях много малка и ходех в основното училище, а мама приключваше работа, преди да се прибера вкъщи. Понякога тя и Брам излизаха на улицата да ме посрещнат от влака. Никога не успяваха да стигнат много далече, защото Брам се спираше на всяка крачка. „Това внимание към дребните детайли може да означава, че има дарба да стане сортировач“, често казваше татко, но после Брам порасна и стана ясно, че заедно със загубата на млечните зъби е загубил и способността си да обръща внимание на детайлите.
Когато стигнах до мама, тя ме прегърна направо там, на тротоара.
— О, Касия — каза тя. Лицето й изглеждаше много бледо и уморено. — Толкова съжалявам. Пропуснах първата ти официална среща с Ксандър.
— Пропусна и нещо друго миналата вечер — казах аз, отпускайки глава на рамото й. Мама е по-висока от мен и не мисля, че някога ще я настигна. Аз съм слаба и ниска като цялото семейство на татко. Като дядо. Усетих познатия аромат на цветя и чисти дрехи, носещ се от нея, и го вдишах дълбоко. Толкова се радвах, че се върна.
— Знам.
Мама никога не си позволява да говори срещу правителството. Най-голямо непокорство беше проявила, когато Служителите претърсваха татко. Не очаквах от нея да се разбеснее срещу несправедливостта на Служителите, които отнеха артефактите ни, и тя не го направи. Някак ми се струваше, че ако освободеше гнева си, най-вероятно щеше да избухне срещу собствения си съпруг. Все пак и той беше Служител. Макар да не беше протегнал ръката си, искайки от нас да пуснем в нея най-ценните си притежания, беше правил това с други хора, в други къщи.
Когато татко си дойде у дома миналата вечер, прегърна Брам и мен много силно, а после се прибра право в стаята си, без да ни каже нищо повече. Може би защото не можеше да понесе да гледа болката в очите ни и да си припомня как беше причинил тази болка на други.