— Съжалявам, Касия — каза мама, докато вървяхме към вкъщи. — Знам колко много означаваше тази пудриера за теб.
— Жал ми е за Брам.
— Да, знам. И за него ми е много мъчно.
Когато минахме през входната врата, чух камбанния звън, което означаваше, че храната ни е пристигнала. Влязохме в кухнята, но видях, че бяха доставени само две порции.
— Къде са Брам и татко?
— Баща ти поиска да им доставят вечерята по-рано, за да могат да се поразходят двамата заедно преди часовете за забавление на Брам.
— Така ли?
Бях изненадана. Не молим често за такива промени.
— Да. Смяташе, че това ще се отрази добре на Брам, особено след всичко, случило се напоследък.
Зарадвах се, че Служителите по хранителните доставки бяха уважили молбата на татко.
— Защо не отиде с тях?
— Исках да те видя — усмихна се мама и се огледа из кухнята. — Не сме вечеряли заедно от доста време. А и нямам търпение да чуя как мина срещата ти с Ксандър.
Седнахме една срещу друга на масата. Сега още повече си личеше колко е уморена.
— Разкажи ми за пътуването си — казах аз, преди тя да попита за предишната вечер. — Какво видя, как беше?
— Все още не съм сигурна — отвърна тихо мама, някак почти на себе си. После се поизправи. — Пратиха ни в друг Разсадник, за да огледаме някакви култури. След това се наложи да отидем до райони във Фермерските земи. Отне ни малко повече време, отколкото мислехме.
— Но сега всичко вече е наред, нали?
— Почти. Трябва да напиша официален доклад и да го предам на Служителя, отговарящ за другия Разсадник.
— Какъв доклад?
— Страхувам се, че това е поверителна информация — каза мама и си личеше, че наистина съжалява.
И двете замълчахме, но това беше хубаво, спокойно мълчание между майка и дъщеря. Мислите й бяха някъде надалече, може би обратно в Разсадника. Може би пишеше наум доклада си за Служителя. Нямах проблем с това. Отпуснах се и оставих моите мисли да отидат, където си искат; те избраха да отидат при Кай.
— За Ксандър ли си мислиш? — попита мама, усмихвайки ми се с разбиране. — И аз по цял ден се отнасях и си мечтаех за баща ти.
Отвърнах й с усмивка. Нямаше смисъл да й казвам, че мисля за неправилното момче. Не, не за неправилното момче. Кай може и да беше Отклонение, но у него нямаше нищо нередно. Правителството ни и неговата система за класифициране бяха сбъркани някъде. Включително и Системата на Подбора.
Но ако системата беше неправилна и фалшива, тогава какъв беше случаят с любовта на родителите ми? Ако любовта им беше плод на Обществото, можеше ли все пак да е истинска и добра, и правилна? Не можех да си избия този въпрос от ума. Исках отговорът да бъде „да“. Исках тяхната любов да е истинска. Исках да има красота и истина, независимо от всичко друго.
— Трябва да се подготвя за Игралния център — казах аз, а мама се прозя в същия момент. — Отиди да поспиш. Ще си поговорим повече утре.
— Да, може би е добре да си почина малко.
И двете се изправихме: взех кутията й от вечерята и я отнесох до рециклиращото кошче, а тя отнесе моята бутилка с вода до стерилизатора.
— Ще дойдеш ли да ми кажеш „лека нощ“, преди да излезеш?
— Разбира се.
Мама се прибра в стаята си, а аз отидох в моята. Имах няколко минути преди срещата ми с другите. Дали щеше да ми стигне да прочета още малко от историята на Кай? Реших да опитам и извадих намачканата салфетка от джоба си.
Исках да разбера повече за Кай, преди да го видя тази вечер. Чувствах, че двамата разкривахме истинското си аз, когато обикаляхме сред дърветата по хълмовете. Когато бяхме сред всички останали в Игралния център в събота вечер, беше по-трудно да бъдем истински. Гората, сред която вървяхме, беше по-гъста и пълна с шубраци, но нямаше никакви пирамиди от камъни, които да ни показват пътя, освен онези, които сами издигахме.
Докато сядах на леглото си, погледнах към мястото в шкафа, където доскоро държах пудриерата си. Загубата ме прониза; трябваше да запълня с нещо празнината в себе си. Разгънах кафявия лист с историята на Кай. Но докато четях и сълзите се стичаха по лицето ми, осъзнах, че до този момент се бях заблуждавала, че знам смисъла на думата „загуба“.
Точно в гънката на листа Кай беше нарисувал селце, малки къщички, малки хора. Но всички лежаха проснати по гръб. Никой не стоеше изправен освен двама души, двамата Кай, които вече познавах. Ръцете на по-малкия Кай вече не бяха празни; държеше нещо в тях. В едната ръка беше изписана думата „мама“, свлечена надолу, оформена донякъде като тяло. Последната буква беше изкривена, като недописана. В другата ръка държеше думата „татко“ и тя също беше някак полегнала. Раменете на малкия Кай бяха приведени от тежестта на двете думи, а лицето му все още беше повдигнато към небето, където дъждът се беше превърнал в нещо мрачно, нещо смъртоносно и тежко. Някакво оръжие, реших аз. Бях го виждала по старите филми.