По-старият Кай беше извърнал лицето си от селището и от другото момче, гледаше някъде в нищото. Ръцете му вече не бяха отворени. Бяха стиснати в юмруци. Зад него хора в униформи на Служители го наблюдаваха. Устните му се извиваха в усмивка, която никога не грееше от очите му; беше облечен в току-що изгладена униформа — дори твърдият ръб от ютията беше изрисуван ясно.
Отначало, когато дъждът падна от небето, толкова силен и пороен, миришеше на салвия любимото ми ухание.
Отидох на хълма, за да го посрещна, за да видя даровете, които винаги носеше.
Но този дъжд промени всичко — вече нямаше синева, само мрак.
Той не остави нищо.
В Игралния център определено се забелязваше недостиг на Служители, макар самото място да гъмжеше от хора, които играеха или просто се мотаеха наоколо. Видях трима Служители, които наблюдаваха най-големите игрални маси. Те изглеждаха сериозни и напрегнати в белите си униформи, по лицата им личеше повече притеснение от обикновено. Това беше странно. В събота вечер в Центъра има по дванайсет и даже повече по-нисши Служители, които следят за атмосферата и реда и контролират резултатите от игрите. Къде бяха останалите тази вечер?
Някъде, където нещата не се развиваха, както трябва.
Но тук, поне що се отнасяше до мен, всичко беше наред. Кай беше сред нас. Погледнах го, докато си проправяхме път през тълпата заедно с Ксандър; надявах се от погледа ми да разбере, че съм прочела историята му, че ме е грижа за това, което му се е случило. Той вървеше право пред мен и ми се прииска да се протегна и да го хвана за ръката, но имаше прекалено много хора. Единственото нещо, което можех да направя за Кай, беше да го пазя, да изчакам да останем на безопасно място някъде, за да му кажа това, което искам. И да не забравям думите, които беше написал, рисунките, които беше направил, макар да ми се искаше това никога да не му се беше случвало.
Родителите му бяха загинали. Той беше видял как се случва. Смъртта беше дошла от небето, това си спомняше той. Всеки път в спомените му вали.
Ксандър спря и всички останали го последвахме. За моя изненада той направи жест към игралната маса, където всички играеха един срещу друг. Ксандър обикновено не играе на такива игри. Той обича да бъде в група, да печели, когато има голяма конкуренция и повече играчи, с които да се състезава. Така доказва по-добре възможностите си — повече предизвикателства, повече варианти. Не толкова лично.
— Искаш ли да играем? — попита Ксандър.
Обърнах се да видя на кого говори.
Кай.
— Добре — отвърна той без колебание, с абсолютно спокоен глас. Гледаше втренчено Ксандър, чакаше следващия му ход.
— Каква игра да изберем? На умения или късмет?
Да не би да долових някакво предизвикателство в гласа на Ксандър? Лицето му обаче оставаше напълно спокойно, също като това на Кай.
— За мен е без значение — отговори Кай.
— Игра на късмет да бъде тогава — каза Ксандър, което беше поредната изненада. Той мрази случайността. Винаги е предпочитал игрите, в които се изискват истински умения.
С Ем и Пайпър останахме прави, за да гледаме, а двете момчета седнаха на масата и поставиха игралните си карти в скенера на масата. Ксандър извади тестето с картите, червени с черни маркировки в центъра, и ги подреди на две равни купчинки.
— Искаш ли да започнеш пръв? — попита той.
Кай кимна и се протегна да изтегли карта.
— На какво играят? — попита някой до мен. Ливи. Беше дошла тук заради Кай, сигурна бях. Очите й се взираха собственически върху положените му върху картите ръце.
Ръцете му не са твои, не ги гледай така, помислих си аз, но в същия миг си спомних, че не бяха и мои. Трябваше да гледам Ксандър. Трябваше да се надявам той да спечели.
— „Дилемата на затворника“ — каза застаналата до мен Ем. — Играят на „Дилемата на затворника“.