— Какво е това? — попита пак Ливи.
Не знаеше каква е играта? Обърнах се изненадана към нея. Това беше една от най-простите, най-известните игри. Ем се опита да обясни на Ливи, като снижи гласа си, за да не притеснява играчите.
— Двамата обръщат едновременно карта от своята купчинка. Ако имат четни карти, получават по две точки. Ако имат нечетни, получават по една точка.
Ливи я прекъсна:
— А какво става, ако единият има четна, а другият нечетна карта?
— Тогава този, който е обърнал нечетната карта, получава три точки. Този с четната не получава никакви точки.
Очите на Ливи се спряха върху лицето на Кай. Изпитвах ревност, но същевременно си казах, че дори да виждаше в него това, което виждах и аз — в което се съмнявах — тя не знаеше нищо за него. Щеше ли да се интересува още от Кай, ако знаеше, че е класифициран като Отклонение?
Внезапно ме прониза една мисъл: щях ли да се интересувам толкова от него, ако не знаех, че е Отклонение? Никога не бях обръщала по-специално внимание на Кай, преди да разбера какъв е статутът му.
И преди да видиш лицето му на микрокартата си, напомних си аз. Естествено, това провокира интереса ти. Освен това. Не се предполагаше да проявяваш интерес към никого преди Подбора си.
Малко ми прилоша от мисълта, че Ливи може да вижда истинската същност на Кай по някакъв по-чист начин; просто да се интересува от него. Без скрити причини. Без гъсти гори и храсталаци. Без допълнителни пластове в искреното, простичко привличане към него.
Внезапно осъзнах обаче, че никога нямаше да разбера. Тя също можеше да крие нещо, като мен. Всички може би криехме по нещо.
Насочих вниманието си отново към играта и се загледах в лицата на Кай и Ксандър. Никой от тях не мигваше, не правеше паузи, преди да обърне карта, ръцете им не трепваха.
В крайна сметка се оказа, че това нямаше никакво значение. Кай и Ксандър завършиха кръговете с равен брой точки. И двамата спечелиха и загубиха еднакъв брой ръце.
— Да се поразходим малко — обърна се Ксандър към мен, щом приключиха играта. Исках да погледна към Кай, преди да преплета пръсти с пръстите на Партньора си, но не го направих. И аз трябваше да играя играта. Кай със сигурност щеше да разбере.
А Ксандър? Ако знаеше за Кай и за мен, и за думите, които бяхме споделили на Хълма?
Отблъснах мисълта надалече, докато се отдалечавахме от масата. Ливи веднага се настани на освободеното място и започна да си говори с Кай.
С Ксандър се запътихме към коридора. Чудех се дали ще ме целуне и как щях да реагирам, ако го направеше, но вместо това той ми прошепна тихо и спокойно:
— Кай губи нарочно.
— Какво?
— Губи нарочно, когато играе на игрите.
— Измисляш си. Не е загубил.
Не разбирах какво си беше наумил Ксандър.
— Не тази вечер. Сега беше въпрос на късмет, а не на умение. Когато играе на игри за умения, тогава губи. Наблюдавам го от известно време. Много внимава, но съм сигурен, че губи съзнателно.
Гледах го втренчено, не бях сигурна как да реагирам.
— Лесно е да се провалиш на игра за умение, особено когато играят повече хора. Или игра като шах, където просто можеш да поставяш фигурите си на погрешните места и да се преструваш, че го правиш естествено. Но днес в играта на късмета, един срещу друг не загуби. Не е глупак. Знаеше, че го наблюдавам — засмя се леко Ксандър. После отново стана сериозен. — Само че не разбирам защо?
— Какво защо?
— Защо ще се проваля нарочно в толкова много игри? Много добре знае, че Служителите ни следят. Знае, че търсят хора, които играят добре. Знае, че игрите ни вероятно влияят върху избора на работните призвания и назначения. Няма никакъв смисъл. Защо не иска да разберат колко е умен? Защото той е умен.
— Няма да кажеш на никого за това, нали?
Внезапно се притесних ужасно много за Кай.
— Разбира се, че няма — отвърна Ксандър замислено. — Сигурно си има своите причини. Уважавам това.
Ксандър беше прав. Кай имаше своите причини и те бяха доста сериозни. Прочетох ги на последната салфетка, онази с петната, които знаех, че са от доматен сос, но изглеждаха като кръв. Стара, засъхнала кръв.
— Да поиграем още малко — каза Кай, когато се върнахме. Не откъсваше очи от Ксандър. Примигна за миг и ми се стори, че погледна надолу към ръцете ни, към все още вплетените ни пръсти, но не бях сигурна. Лицето му не разкриваше нищо.
— Добре — отвърна Ксандър. — Късмет или умение?