— Поздравления — каза сивокосият Служител, когато стигнах при тях. — Постигна много добри резултати на изпита си.
— Благодаря ви — отвърнах почтително, както правех винаги със Служителите. Но този път наистина го мислех.
— Следващата стъпка е истинското сортиране — продължи Служителят. — В някакъв момент в близко бъдеще ще дойдем и ще те придружим до мястото, където ще се проведе този изпит.
Кимнах. Бях чувала и за това. Водят те да сортираш нещо истинско — реална информация, например новини, или реални хора, или дейност за клас ученици, за да видят как прилагаш уменията си в истинския живот. Ако се справиш минаваш на следващото стъпало, което най-вероятно е официалното ти работно назначение.
Ставаше много бързо. Всъщност напоследък ми се струваше, че всичко някак се е забързало: припряното изземване на артефактите от домовете на хората, внезапното отпътуване на майка ми, а сега и това — още и още от нас напускаха училище по-рано тази година.
Служителите изчакваха да отговоря нещо.
— Благодаря ви — казах отново аз.
Този следобед майка ми беше получила съобщение в работата си: „Приберете се у дома и си пригответе багажа“. Пращаха я отново някъде, този път дори за по-дълго време от предишния път. На татко това никак не му хареса, нито пък на Брам. Както и на мен.
Седях на леглото и я гледах как си приготвя багажа. Сгъна двата си допълнителни чифта ежедневни униформи. Сгъна пижамата си, бельото си, чорапите. Отвори цилиндъра си с таблетки и ги провери.
Една липсваше, зелената. Мама вдигна поглед към мен, а аз извърнах очи встрани.
Явно тези пътувания бяха по-тежки, отколкото изглеждаха, и внезапно осъзнах, че виждайки липсващата таблетка, не бях станала свидетел на слабостта й, а на пример за нейната сила. Това, с което се справяше, беше достатъчно трудно, за да я накара да вземе зелената таблетка, така че сигурно й е много тежко да го сдържа в себе си, да не го сподели с нас. Но тя беше силна и беше заключила тайните си, защото така ни защитаваше.
— Касия? Моли?
Татко влезе в стаята и аз се надигнах от леглото, за да ги оставя насаме. Пристъпих към мама, за да я прегърна. Щом я доближих, тя вдигна отново глава, очите ни се срещнаха и аз й се усмихнах. Исках да разбере, че бях осъзнала — по-рано не биваше да се извръщам встрани. Не се срамувах заради нея.
Знаех колко трудно е да се пази тайна. Можеше да съм сортировач като баща си и като дядо си преди него, но освен това бях и дъщеря на майка си.
В понеделник сутринта с Кай влязохме сред дърветата и открихме мястото, където предишния път времето беше спряло за нас. Започнахме отново да маркираме с червените ленти. Искаше ми се и за всичко останало да беше толкова лесно да започнем оттам, където бяхме спрели. Отначало се поколебах, защото не желаех да наруша спокойствието, царящо в гората, с ужаса от Външните провинции, но той беше страдал толкова дълго време сам, че не можех да понеса да чака дори минута още.
— Кай. Съжалявам. Толкова съжалявам, че ги няма.
Той не каза нищо; бореше се да завърже една лента около особено бодлив храст. Ръцете му трепнаха леко. Знаех какво означава такъв кратък момент на загуба на контрола за човек като него и исках да го утеша. Поставих ръката си на гърба му плахо, нежно, само колкото да усети, че съм тук. В мига, в който дланта ми докосна плата на блузата му, той се завъртя и се обърна към мен; болката в очите му ме отблъсна рязко назад. Погледът му сякаш ме умоляваше да не казвам нищо повече; достатъчно беше, че знаех. Може би дори беше прекалено много.
— Кой е Сизиф? — попитах, опитвайки се да измисля нещо, което да го откъсне от станалото. — Веднъж го спомена. Когато Офицерът каза, че ще се катерим по Хълма.
— Човек, за когото ми разказаха преди много време. — Кай се изправи и тръгна напред. Личеше си, че днес има нужда да ходи, да продължава да се движи още и още. — Беше една от любимите истории на баща ми. Мислех, че иска да е като него, защото Сизиф е бил много изобретателен, хитър и винаги причинявал проблеми на Обществото и на Служителите от своето време.
Кай никога досега не бе споменавал баща си. Гласът му беше спокоен, не можех да разбера от тона му какво е изпитвал към човека, умрял преди години, към човека, чието име държеше в ръката си на рисунката.
— Една от историите е за това как Сизиф веднъж помолил някакъв Служител да му покаже как работи оръжието му и после го обърнал срещу Служителя.