Сигурно съм изглеждала шокирана, но Кай беше очаквал изненадата ми. Очите му бяха изпълнени с топлина, когато ми обясни:
— Това е много стара история, от времената, когато Служителите са носели оръжие. Вече не ги използват.
Това, което не каза, но и двамата знаехме, беше: Защото не им се налага да ги използват. Заплахата от лишаване от всякакъв статут, от изваждане от Обществото беше достатъчна да държи всички под контрол.
Той се обърна и започна да си проправя път напред. Гледах го как се движи, мускулите на гърба му изпъкваха на сантиметри пред мен, следвах го отблизо, за да мога да преминавам през клоните, които той държеше повдигнати за мен. За миг ми се стори, че гората и Кай ухаят по един и същи начин. Зачудих се как ли мирише салвията, ароматът, който беше написал, че му е любимият. Надявах се отсега нататък уханието на тази гора да му стане любимо. На мен поне беше.
— Обществото решило, че трябва да накаже Сизиф по специален начин, защото се осмелил да мисли, че може да е умен като един от тях, макар да не бил Служител, нито дори гражданин. Той бил никой. Отклонение от Външните провинции.
— Какво му направили?
— Дали му работа. Трябвало да бута един камък, огромен камък, до върха на планината.
— Това не звучи толкова ужасно — усетих облекчение в гласа си. Ако историята беше свършила добре за Сизиф, може би щеше да има добър край и за Кай.
— Не било така лесно, както звучи. Тъкмо когато достигал върха, камъкът се изтърколвал обратно надолу и той трябвало да започне отначало. Това ставало всеки път. Никога не успял да докара камъка до върха. Бил осъден завинаги да опитва.
— Разбирам — казах аз. Беше ми ясно защо нашето изкачване на малкия хълм напомняше на Кай за Сизиф. Ден след ден правехме едно и също: изкачвахме се там и слизахме долу. — Но ние стигнахме до върха на хълма.
— Но никога не ни позволиха да останем там по-дълго — напомни ми Кай.
— Той от твоята провинция ли е бил? — спрях за момент, защото ми се стори, че чух свирката на Офицера, но се оказа просто пискливият глас на някаква птичка сред гъстите корони на дърветата над главите ни.
— Не знам. Не знам дори дали е истински — каза Кай. — Дали наистина е съществувал.
— Тогава защо ми разказа историята му?
Не разбирах и се почувствах предадена. Защо ми разказа за този човек и ме накара да му съчувствам, когато дори нямаше доказателства, че е живял някога. Кай се забави малко, преди да отговори, очите му бяха разширени, дълбоки като океаните в приказките или като небето, което се отразяваше в тях.
— Дори той да не е съществувал и това, което се разказва за него, да не е станало наистина, мнозина от нас са го изживели точно по същия начин. Значи в известен смисъл е истина.
Мислех за това, което ми каза, докато се придвижвахме напред, бързо, уверено, и си помагахме да се промъкваме през шубраците и по-гъстите места на гората. Наоколо се разнасяше миризма, която бях усетила и преди на гниене и разруха, но не се виждаше нищо, което би могло да я предизвика. Миришеше почти красиво, богато, това беше миризмата на растенията, които се завръщаха към земята, на дърветата, превръщащи се в прах.
Може би Хълмът криеше нещо. Спомних си думите и рисунките на Кай и осъзнах, че никое място не е напълно добро. Никое място не е напълно лошо. Досега мислех само в черно и бяло. Първо смятах, че Обществото ни е съвършено. В нощта, в която дойдоха да ни приберат артефактите, смятах, че е зло. Сега просто не знаех какво да мисля.
Кай заличи линиите за мен. Но това ми помогна да видя своя свят по-ясно.
Надявах се, че бях направила същото за него.
— Защо падаш нарочно, когато играеш? — попитах го, докато спряхме на една малка полянка.
Лицето му се изопна.
— Трябва да го правя.
— Всеки път? Не си ли позволяваш поне да помислиш да победиш?
— Винаги мисля как побеждавам — отвърна Кай. В очите му отново се беше появил огън; повдигаше клоните на едно дърво, за да направи път и на двама ни. Отмести една клонка встрани и задържа друга, за да мина отдолу, но аз останах точно там, до него. Той ме погледна, лицето му беше едновременно изпъстрено със сенките на листата и огряно от слънцето. Очите му бяха вперени в устните ми и ми беше ужасно трудно да проговоря, макар да знаех какво искам да кажа.
— Ксандър се досети, че губиш нарочно.
— Знам — каза Кай. В ъгълчетата на устните му се появи усмивка, същата като онази миналата вечер. — Други въпроси?