— Само един. Какъв цвят са очите ти?
Исках да знам какво мисли, как се вижда самият той — истинският Кай, когато се осмелява да се изправи срещу себе си и да се погледне.
— Сини — отвърна той изненадано. — Винаги са били сини.
— Не и за мен.
— Така ли? Какви са според теб? — все още беше леко объркан, смутен.
— Различни — казах аз. — Първо реших, че са кафяви. По едно време мислех, че са зелени, а друг път, че са сиви. Но най-често са сини, наистина.
— Какви са сега?
Отвори ги нарочно повече, приближи се към мен, позволи ми да погледна в тях толкова дълго и дълбоко, колкото исках. И там имаше толкова много какво да се види. Бяха сини и черни, и с други цветове, и знаех някои от нещата, които те бяха видели, и какво се надявах да виждат сега. Мен. Касия. Да види какво чувствам, коя съм аз.
— Е? — попита Кай.
— Всякакви — отвърнах аз. — Те са с всички цветове, които познавам.
За част от секундата никой от нас не направи нищо, бяхме като заключени в очите на другия, тук, под клоните на този Хълм, който може би никога нямаше да изкачим. Аз първа помръднах. Минах покрай него и се промуших под някакви огромни листа, а после прекрачих малко паднало дърво.
Зад себе си чух как Кай направи същото.
Влюбвах се. Бях влюбена. И не в Ксандър, макар че го обичах. Сигурна бях, както бях сигурна и че това, което изпитвах към Кай, беше нещо различно.
Докато връзвах поредната червена лента на едно паднало дърво, тайничко си пожелах и нашето Общество, и всичките му системи, включително и Подборът, да паднат като него, за да мога да бъда с Кай. В същия миг осъзнах, че желанието ми беше ужасно егоистично. Дори падането на Обществото да направеше живота на някои хора по-добър, животът на мнозина други щеше да стане по-лош. Коя бях аз, та да се опитвам да променям нещата, да проявявам алчност, да искам повече? Ако Обществото ни се променеше и нещата станеха различни, коя бях аз да казвам на момичетата, които сега се наслаждаваха на сигурен и защитен живот, че вече ще имат право на избор, но ще живеят по-несигурно. Заради мен?
Знаех отговора — бях никой. Просто една от всички, които съставляваха мнозинството. През целия ми живот досега обстоятелствата бяха на моя страна. Защото следвах правилата. И така трябваше да бъде.
— Касия — обърна се Кай към мен. Отчупи клонка и я наведе към земята, за да изпише нещо с бавно движение в пръстта на горската земя. Трябваше първо да разчисти пласта паднали листа, под които един паяк прибяга бързо и се скри между камъните. — Виж — каза Кай. Беше нарисувал друга буква. И.
Коленичих до него на земята, благодарна за разсейването. Буквата ми беше позната, но все пак ми отне малко време, за да направя извивката добре. Въпреки практиката, ръцете ми все още не бяха съвсем привикнали към писането; да пишеш на ръка беше толкова по-различно от тракането по клавиатурата. Когато го направих както трябва, вдигнах глава и видях, че Кай ми се усмихва.
— Е, вече знам и „й“ — казах и му се усмихнах в отговор. — Странно е. Мислех, че ще караме по азбуката.
— Ще го направим. Но мисля, че така знаеш всички най-хубави букви.
— Какво мога да напиша с тях? — опитах да се пошегувам. — А, да, май вече знам всички букви и за твоето име.
— Да, знаеш ги — съгласи се Кай. Вече не се усмихваше, но очите му продължаваха да ме гледат закачливо.
Свирката изсвистя някъде зад и под нас. Щом я чух, се зачудих как е възможно да помисля, че песента на птичка по-рано прилича дори малко на нея. Едната звучеше металически, беше изкуствена, направена от хората, а другата просто пееше — високо, чисто и същевременно нежно, изпълнена с живот.
Въздъхнах и прокарах ръката си по пръстта, сливайки буквите отново със земята, от която бяха направени. После се протегнах към един камък, за да издигна пирамида. Кай направи същото. Заедно построихме този знак, нашата малка мимолетна вечност, камък по камък.
Когато поставих последния камък върху купчината, Кай положи ръката си върху моята. Не се отдръпнах. Не исках нещо да падне и ми харесваше допирът на топлата му длан от едната страна и прохладната гладка повърхност на камъка от другата.
После вдигнах бавно ръката си, все още долепена до неговата, и пръстите ни се преплетоха.
— Никога няма да бъда подбран за двойка с някого, каза той; погледът му пробяга от ръцете ни към лицето ми и се спря в очите ми. — Аз съм Отклонение.
Чакаше реакцията ми.
— Но не си Аномалия.
Исках някак да разведря атмосферата, да го накарам да види нещо хубаво, но веднага разбрах, че бях сбъркала. Нямаше и не можеше да има нищо хубаво в тази ситуация.