— О, Касия. Последния път, когато говорихме, беше толкова честна с мен. Трябваше да знам, че няма да продължи дълго. — Посочи пак към мястото до нея на пейката. — Седни.
Подчиних се. Слънцето блестеше точно над главата на Служителката, светлината не беше ласкава към нея. Кожата й изглеждаше като хартия, овлажнена от потта. Очертанията й се размиваха, униформата и отличителните й знаци ми се струваха по-малки, не така всесилни, както последния път. Казах си, че не трябва да се паникьосвам, не трябва да издавам нищо и никого, особено Кай.
— Не е необходимо да проявяваш скромност — каза тя. — Със сигурност имаш някаква представа как си се справила на теста си за сортиране.
Слава Богу. Затова ли е тук? Ами Нарушението?
— Имаш най-високия резултат тази година. Разбира се, всички те искат в своето министерство. Ние и Министерството на Подбора винаги имаме нужда от добри разпределители.
Усмихна ми се. Също като преди, тя предлагаше облекчение и утеха, възвръщаше ми увереността къде е моето място в обществото. Чудех се защо тогава я мразех толкова много.
След секунда разбрах.
— За съжаление трябваше да кажа на изпитващите Служители, че ако не видим промяна в някои от личните ти отношения, няма да пожелаем да те наемем. Трябваше да им спомена, че може би няма да си подходяща и за други работни назначения, свързани със сортираща дейност, ако нещата продължават по същия начин.
Не гледаше към мен, докато казваше всичко това; наблюдаваше фонтана в центъра на градинката, който, внезапно забелязах, беше пресъхнал. После се обърна и се втренчи в мен, а аз усетих как пулсът ми се ускорява и сърцето ми сякаш затуптя във върховете на пръстите ми.
Тя знаеше. Може би не всичко, но нещичко поне знаеше.
— Касия — каза жената с мил глас. — Тийнейджърите са неспокойни, кръвта им бушува. Склонни са да се бунтуват. Това е част от израстването. Всъщност, когато проверих данните ти, за теб наистина е предвидено, че ще изпиташ някои от тези емоции.
— Все още не разбирам за какво говорите.
— Разбира се, че знаеш, Касия. Но няма за какво да се притесняваш. Може да изпитваш определени чувства към Кай Маркъм в момента, но докато навършиш двайсет и една години, има деветдесет и пет процента вероятност да си ги преодоляла.
— С Кай сме приятели. И партньори в туристическите походи.
— Смяташ ли, че това не е станало и преди? — служителката сякаш се забавляваше от разговора ни. — Почти седемдесет и осем процента от тийнейджърите, които вече са подбрани в двойка, преживяват младежки флиртове. И повечето от тях се случват в годината на и непосредствено след Подбора. В това няма нищо необичайно.
Най-силно мразех Служителите именно когато правеха това: когато се държаха така, сякаш бяха виждали всичко и преди, сякаш бяха виждали мен преди. А всъщност изобщо не ме виждаха. За тях бях само данни на екрана.
— Обикновено в тези ситуации просто се усмихваме и оставяме нещата да отшумят от само себе си. Но тук рискът е по-голям за теб заради статута на Кай като Отклонение. Да имаш флирт с член на Обществото с добър статут е едно. За вас двамата обаче положението е съвсем различно. Ако нещата продължат да се развиват, ти самата рискуваш да бъдеш обявена за Отклонение. Кай Маркъм, естествено, ще бъде върнат във Външните провинции. — Кръвта във вените ми изстина, но тя не беше приключила с мен. Жената навлажни леко устните си, които бяха пресъхнали като фонтана зад нея. — Разбираш ли?
— Не мога да спра да говоря с него. Той ми е партньор в туристическите дейности. Живеем в един и същи квартал…
Тя ме прекъсна.
— Разбира се, че можеш да говориш с него. Но има други линии, които не бива да прекрачваш. Целувките например. — Усмихна ми се. — Не искаш Ксандър да научава затова, нали? Не искаш да го загубиш.
Бях бясна и лицето ми сигурно ме издаваше. Но това, което казваше, беше вярно. Не исках да загубя Ксандър.
— Касия. Съжаляваш ли за решението си да се включиш в Подбора? Би ли предпочела да бъдеш Самотница?
— Не става дума за това.
— А за какво?
— Мисля, че хората трябва да могат сами да избират кой да бъде техният Партньор — казах колебливо.
— И къде ще свърши това, Касия? — попита ме жената търпеливо. — Може би след това ще кажеш, че хората трябва да могат сами да избират колко деца да имат и къде да живеят? Или кога да умрат?
Мълчах не защото бях съгласна с нея. Мислех за дядо. „Не си отивай кротко.“