— Какво Нарушение съм извършила? — попитах аз.
— Моля?
— Когато ме извикаха по портала, за да изляза от часовете, в съобщението се казваше, че съм извършила Нарушение.
Служителката се засмя. Смехът й беше лек и приятелски, от което ме побиха студени тръпки.
— О, това беше грешка. Още една, както изглежда. Явно с теб постоянно се случват такива неща. — Наклони се към мен. — Не си извършила Нарушение, Касия. Не още.
Изправи се. Взирах се в сухия фонтан и си мислех колко хубаво би било в него отново да има вода.
— Това е предупреждение, Касия. Разбираш ли го?
— Разбирам — отвърнах аз. Думите ми не бяха напълно лъжа. Наистина я разбирах, на едно определено ниво. Знаех защо тя трябваше да поддържа ред и стабилност и една част от мен уважаваше задачата й. И това ме вбесяваше повече от всичко.
Когато най-накрая отвърнах на погледа й, тя изглеждаше доволна.
Знаеше, че е спечелила. Видя в очите ми, че няма да рискувам да навредя на Кай по никакъв начин.
— Има доставка за теб — каза ми Брам, когато се прибрах у дома; изглеждаше въодушевен. — Някакъв човек я донесе. Сигурно е нещо хубаво. Трябваше да оставя отпечатъците си на скенера му, когато я приемах.
Последва ме в кухнята, където на масата ме чакаше малък пакет. Погледнах към кафявата хартия, с която беше увит, и се замислих колко много от историите на Кай можеха да се поберат върху нея. Но вече не можеше да го прави. Беше прекалено опасно. И все пак не можах да устоя и махнах опаковката много внимателно. Пригладих я грижливо с ръка, сгънах я, без да бързам. Това направо побърка Брам.
— Хайде! Побързай де!
Не всеки ден се случват доставки.
Когато най-накрая с Брам видяхме какво има вътре в пакета, и двамата ахнахме. Той от разочарование, а аз заради чувство, което не можех съвсем ясно да определя. Копнеж? Носталгия? Беше парче от зелената рокля, с която бях на моето Тържество на Подбора. Според традицията копринената тъкан беше поставена между две парченца стъкло с малка сребриста рамка по края им. Стъклото и тъканта отразяваха светлината и за момент ме заслепиха, което ми напомни за огледалцето в изгубената ми завинаги пудриера. Гледах парчето плат и се опитвах да си спомня нощта на Подбора си, когато всички бяхме облечени в розово, червено, златисто, зелено, лилаво и синьо.
Брам изпъшка.
— Само това ли е? Парченце от роклята ти?
— А ти какво очакваше? — остротата в гласа ми ме изненада. — Да не би да се надяваше, че ще ни върнат артефактите? Може би смяташе, че вътре ще бъде часовникът ти? Защото това няма да стане. Няма да получим нищо обратно. Нито пудриерата, нито часовника ти. Нито дядо.
Малкото ми братче ме погледна с изненада, а после на лицето му се изписаха болка и обида. Преди да кажа още нещо, той изхвърча от стаята.
— Брам! — извиках след него. — Брам…
Чух как се затръшна вратата на стаята му.
Вдигнах кутията, в която беше пристигнало зеленото парченце от роклята ми. Щом го направих, осъзнах, че наистина беше с идеалния размер, за да побере в себе си един часовник. Брат ми се беше осмелил да се надява, а аз му се подиграх за това.
Искаше ми се да взема стъклената рамка и да отида в средата на онази градинка. Щях да застана до пресъхналия фонтан и да изчакам Служителката да ме намери. А когато тя се появеше и ме попиташе какво правя там, щях да кажа и на нея, и на всички други това, което бях разбрала: даваха ни парченца от истинския живот, а останалата част унищожаваха. И щях да й кажа, че не искам животът ми да се състои от проби и отделни късчета. Внушаваха ни, че можем да вкусим от всичко, но това всичко се превръщаше в нищо в устата ни.
Бяха се усъвършенствали в изкуството да ни предоставят достатъчно свобода, точно толкова, че когато ни се приискаше да скочим и да изръмжим, те ни предлагаха малък кокал и ние го поемахме доволни, претъркулвахме се по гръб и чакахме да ни погъделичкат по коремчетата, както видях да прави едно куче, когато бяхме на гости при родителите на мама във Фермерските земи. Правеха го от десетилетия бяха майстори в това. Защо тогава се изненадвах, че номерът продължаваше да работи и при мен, отново и отново и отново? Въпреки че се срамувах от себе си, бях захапала кокала. Отнесох го със себе си и го зарових. Кай трябваше да бъде в безопасност. Само това имаше значение.
Не бях вземала зелената таблетка, все още бях по-силна от тях. Но не достатъчно силна, за да изгоря последната частица от историята на Кай, преди да я прочета; парченцето, което той притисна в ръката ми по-рано днес, когато се връщахме от гората. За последен път, казах си сама. Последно, никога вече.