Всичките тези години, макар че не той ги беше убил. Ръцете на Служителите също бяха в червено. Внезапно разпознах единия Служител; жена. Кай беше успял да улови лицето и само с няколко остри щрихи.
Моята Служителка. Беше дошла и за него.
Това беше първата рисунка, на която имаше цвят. Червено слънце, ниско в небето, точно в гънката на салфетката, така че отново беше част от живота и на двете момчета. По-малкият Кай беше изпуснал думите „мама“ и „татко“; вече ги нямаше на рисунката. Забравени или нарочно оставени в миналото, или пък бяха станали толкова неразривна част от него, че вече нямаше нужда да бъдат записвани. Момчето гледаше към по-големия Кай, с протегнати към него ръце.
Бяха прекалено много, не можех да ги отнеса със себе си в новия си живот, на новото място, но никой не забрави кой съм аз.
Аз също не забравих, нито пък хората, които ме наблюдаваха.
Те ме наблюдаваха години наред.
Наблюдават ме и сега.
Ръцете на по-големия, настоящия Кай, бяха пред него, закопчани в белезници, а от двете му страни вървеше по един Служител. Беше боядисал и дланите си в червено — не знаех дали така показваше как изглеждат, след като е бил на работа, или означаваше нещо друго. Кръвта на родителите му след…
23.
На следващата сутрин се събудих от толкова остър и пронизителен писък, че направо се изстрелях от леглото си, откъсвайки със замах датчиците за сън от кожата си.
— Брам! — изкрещях аз.
Той не беше в стаята си.
Изтичах по коридора към стаята на родителите ми. Мама се беше прибрала от пътуването си предната вечер; трябваше и двамата с татко да са там. Но и тяхната стая беше празна и личеше, че са станали неочаквано: видях разхвърляни чаршафи и одеяло, паднало на пода. Изтичах обратно навън. Отдавна не бях виждала спалнята им неоправена и дори в този миг, когато се страхувах толкова много, интимността на общото им легло изпълни очите ми със сълзи.
— Касия? — чух гласа на мама.
— Къде сте? — извиках паникьосано, обикаляйки из цялата къща.
Мама се впусна към мен по коридора, все още облечена в пижамата си. Дългата й руса коса се вееше зад гърба й и тя изглеждаше почти неземно красива, когато ме придърпа в прегръдката си и ме стисна силно.
— Какво е станало? — попита ме тя. — Добре ли си?
— Писъкът — казах аз и се огледах, все още търсейки откъде беше дошъл. И тогава чух и друг звук: звукът на метал върху дърво.
— Не е писък — каза мама с тъжен глас. — Чула си трионите. Режат дърветата в квартала.
Излязох навън, на стъпалата пред къщата, където стояха татко и Брам. И други семейства бяха излезли, мнозина все още по пижами като нас. Тази гледка беше толкова лична, шокираща и необичайна, че отстъпих назад. Не можех да се сетя за друг път, когато бях виждала някой от съседите си в такъв вид.
Или пък можех. Когато Патрик Маркъм излезе и тръгна по улицата по пижама, след като синът му умря, и бащата на Ксандър го намери и го върна у дома му.
Трионът се впи в дънера на нашето дърво, преряза го толкова бързо и чисто, че отначало си помислих, че нищо не е станало, с изключение на писъка. Дървото си изглеждаше добре за кратко, но в този момент вече беше мъртво. И после падна.
— Защо? — попитах мама.
Когато се забави с отговора си, татко я прегърна и отговори вместо нея:
— Кленовите дървета са станали прекалено голям проблем. Листата им създават хаос и мръсотия през есента. Не растат еднакво. Нашите например са израснали много високи. На Ем са прекалено малки. По някои са се разпространили сериозни болести, така че всички трябва да бъдат отсечени.
Погледнах към нашето дърво — листата му все още се протягаха към слънцето, все още се опитваха да превърнат светлината в храна за себе си. Дворът ни приличаше на съвсем различно място без трите високи дървета пред къщата ни. Всичко изглеждаше някак по-малко. Погледнах и към къщата на Ем. Техният двор, от друга страна, вече не изглеждаше по-различен, след като тъжното им малко дръвче беше изчезнало, онова, което така и не порасна. То си остана просто тънка фиданка със съвсем малко листа на върха.
— Ем няма за какво толкова да съжалява — казах аз. — Не е голяма загуба, че са им отрязали дървото.
— За всички ни е загуба — каза рязко мама.
Миналата нощ, когато не можех да заспя, се промъкнах до стаята им, за да подслушам какво си говореха с татко. Те обаче шепнеха съвсем тихо и не можах да чуя нищо, но мама звучеше уморено и тъжно. Най-накрая се отказах и се пъхнах обратно в леглото си. Сега тя изглеждаше не тъжна, а направо бясна, както стоеше пред къщата със скръстени на гърдите ръце.