Работниците с трионите вече се бяха преместили в другия двор. Отсичането на дърветата беше лесната част. Изтръгването на корените щеше да бъде трудното.
Баща ми притисна силно майка ми в прегръдките си. Той не обичаше дърветата така, както тя; но обичаше други неща, които също бяха унищожени, и я разбираше. Мама обичаше растенията, баща ми — историята на предметите и на всичко. Те се обичаха един друг. А аз ги обичах и двамата.
Ако извършех Нарушение, нямаше да навредя само на себе си, на Ксандър и на Кай. А и на всички тези хора, които обичах.
— Това е предупреждение — каза мама тихо, почти на себе си.
— Не съм направил нищо! — извика Брам. — Дори не съм закъснявал за училище от седмици!
— Предупреждението не е за теб, скъпи — каза мама. — За някой друг е.
Баща ми постави ръцете си на раменете на мама и я погледна така, сякаш бяха сами на света.
— Моли, обещавам. Аз не…
В същия миг понечих да кажа нещо — не знаех какво, нещо за това, което бях направила, и как всичко е по моя вина. Но преди татко да довърши, а аз да започна, мама каза:
— Предупреждението е за мен.
Обърна се и се прибра, бършейки с ръка сълзите от очите си. Гледах как си отива и вината ме прониза, както трионите бяха разрязали дърветата.
Не мислех, че предупреждението беше за мама.
Ако Служителите наистина можеха да виждат сънищата ни, щяха да бъдат доволни от това, което сънувах миналата нощ. Изгорих последното късче от историята на Кай в инсинератора, но след това продължих да мисля за всичко, което ми беше показал: слънцето беше червено и ниско в небето, когато Служителите бяха дошли за него.
И тогава, когато заспах, сънувах подробно цялата история: Кай, заобиколен от Служители в бели униформи на фона на червеното небе зад гърба му, а слънцето чакаше на хоризонта. Не можех да кажа дали е изгрев или залез, нямах усещане за посоката, в която беше поел сънят ми. Кай не показваше никакъв страх. Ръцете му не трепереха; изражението на лицето му оставаше спокойно. Но аз знаех, че беше уплашен, и когато червената светлина на слънцето заля лицето му, тя приличаше на кръв.
Не исках да виждам тази сцена и наяве, в истинския живот.
Но трябваше да разбера повече.
Как беше успял да избяга последния път? Какво се беше случило?
Две желания се бореха в мен: желанието да остана в безопасност и желанието да знам. Не можех да кажа кое щеше да победи.
Мама почти не проговори във влака по пътя за Разсадника. Поглеждаше към мен и ми се усмихваше от време на време, но знаех, че в мислите си беше някъде другаде. Когато я питах за пътуването й, тя ми отговаряше пестеливо, така че в крайна сметка спрях.
Кай пътуваше с нашия влак и двамата заедно се запътихме към Хълма. Опитах се да се държа приятелски, но дистанцирано — така, както се държахме някога един с друг — макар да исках пак да докосна ръката му, да погледна в очите му и го попитам за историята. За това какво беше станало после.
Едва бяхме влезли в гората и вече не можех повече да се контролирам. Трябваше да го попитам. Докоснах го по ръката, докато вървяхме по пътеката към мястото на последната ни маркировка. Когато усети допира ми, той се усмихна и усмивката му сгря сърцето ми; вече не можех да се отдръпна, не можех да го пусна да си отиде. Не знаех дали ще имам силата да го направя, въпреки че желаех да е в безопасност повече, отколкото желаех самия него.
— Кай. Една Служителка се свърза с мен вчера. Тя знае за нас. Те знаят за нас.
Кай кимна.
— Разбира се, че знаят.
— И с теб ли са говорили!
— Направиха го.
За някой, който беше прекарал целия си живот в опити да избегне вниманието на Служителите, Кай изглеждаше прекалено спокоен. Очите му бяха дълбоки както обикновено, но в тях имаше увереност, каквато не бях виждала досега.
— Не си ли притеснен?
Той не ми отговори. Вместо това пъхна ръка в джоба на ризата си и извади лист хартия. Подаде ми го. Беше различен от кафявите салфетки или опаковъчната хартия, която досега беше използвал — беше по-бял, по-мек. Текстът не беше написан от него. Беше печатан шрифт от портала, но нещо в него ми се струваше странно.