Така разбрах, че е сън. Защото простичките, обикновени и делнични неща бяха тези, които никога нямаше да ни позволят да имаме.
— Как? — попитах го на следващия ден на Хълма, след като навлязохме дълбоко в гората и никой не можеше да ни чуе. — Как можем да вярваме, че ще се получи? Служителката заплаши, че ще те върне във Външните провинции, Кай!
Първоначално той не отговори и ми се стори, че крещях, а всъщност говорех съвсем тихо. После минахме покрай пирамидата ни с камъни от предишния ден, а той ме погледна право в очите и кълна се, почувствах онази целувка отново. Но този път върху устните си.
— Чувала ли си за дилемата на затворника? — попита ме Кай.
— Естествено. — Подиграваше ли ми се? — Това е играта, която игра с Ксандър. Всички сме я играли някога.
— Не, не тази. Обществото я промени. Имам предвид теорията, от която е заимствана играта.
Не знаех за какво говори.
— Явно не.
— Ако двама души извършат заедно престъпление, после ги хванат и след това ги разпитат на отделни места, какво ще се случи?
Все още не разбирах.
— Не знам. Какво?
— Това е тяхната дилема. Дали ще се предадат един друг с надеждата, че Служителите ще се смилят над тях — ще сключат ли сделка? Или ще откажат да предадат партньора си? Най-добрият сценарий е и двамата да не кажат нищо. Тогава и двамата ще са в безопасност.
Спряхме близо до няколко паднали дървета.
— В безопасност — повторих аз.
Кай кимна.
— Но това никога не става.
— Защо?
— Защото единият затворник почти винаги предава другия. Казва всичко, което знае, за да спаси живота си.
Мисля, че знаех какво иска от мен. Ставах по-добра в разчитането на очите му, в отгатването на мислите му. Може би защото бях научила историята му и най-накрая знаех повече за него. Подадох му червена лента; не се опитвахме да не докосваме пръстите си, допирахме ги, преплитахме ги леко, преди да се откъснем един от друг.
Кай продължи.
— Но в съвършения сценарий никой не казва нищо.
— И ти смяташ, че ние можем да го направим?
— Никога няма да сме в безопасност — каза Кай и ме погали по лицето. — Най-накрая го разбрах. Но аз ти вярвам. Ще се пазим един друг, ще се защитаваме толкова, колкото е възможно, дотогава, докато е възможно.
Което означаваше, че целувките ни трябва да останат само обещание, като обещанието, което ни даде нашата първа целувка на бузата ми. Устните ни няма да се срещнат. Все още не. Защото ако го направехме, щеше да бъде извършено Нарушение. Обществото щеше да бъде предадено. Както и Ксандър. И двамата го знаехме. Колко време можехме да откраднем от тях? От себе си? Защото виждах в очите му, че желаеше тази целувка толкова силно, колкото и аз.
В живота ни имаше и други неща: много часове работа за Кай, сортиране и училище за мен. Но когато погледнех назад, знаех, че тези моменти няма да бъдат запомнени по начина, по който помнех всяка подробност от тези дни с Кай, когато обикаляхме из Хълма.
С изключение на спомена за една напрегната събота вечер в салона на театъра, където Ксандър държеше ръката ми, а Кай се държеше така, сякаш нищо не се беше променило. Имаше един ужасен момент в края, когато запалиха светлините и видях Служителката от градинката да се оглежда из залата. Когато очите ни се срещнаха, а после погледът й се сведе надолу и видя, че с Ксандър сме хванати за ръце, тя ми се усмихна и изчезна някъде. След като си отиде, погледнах Ксандър и през тялото ми премина някакъв болезнен копнеж, толкова дълбок и истински, че го усещах по-късно всеки път щом се сетех за тази вечер. Не копнеех за Ксандър, а за това, което бяхме имали преди. Когато нямахме тайни един от друг и всичко беше просто, без усложнения.
И все пак. Макар да изпитвах вина спрямо Ксандър, макар да се тревожех за него, тези дни принадлежаха на Кай и на мен. Исках да науча още истории, да напиша още букви. Понякога Кай ме питаше дали си спомням разни неща.
— Помниш ли първия ден на Брам на училище? — попита ме веднъж, докато вървяхме бързо през гората, за да наваксаме времето, което бяхме прекарали в писане в пръстта.
— Разбира се — казах задъхана от бързото ни тичане и от мисълта за ръката му, хванала моята. — Брам искаше да остане вкъщи. Направи сцена на спирката на въздушния влак. Всички го помнят.