Децата тръгват на училище през есента, след като навършат шест години. Предполага се да бъде важна стъпка от съзряването им, подготовка за всички тържества, които тепърва им предстоят. В края на първия успешен ден на училище децата донасят вкъщи малка торта, за да я изядат след вечерята си, както и цветни балони. Не знаех за какво се вълнува най-много Брам — за тортата, която получавахме изключително рядко при специални поводи, или за балоните, които са уникален подарък за Първия училищен ден. В този ден щеше да получи и своите устройства за четене и писане, но Брам не се замисляше много за това.
Когато обаче дойде време да се качи на влака за училището, братчето ми отказа да тръгне.
— Няма да отида — каза той. — Ще остана тук.
Беше сутрин и станцията беше препълнена с хора, които отиваха на работа или училище. Всички глави се обърнаха към нас, докато Брам отказваше да се качи на влака с родителите ни. Баща ми изглеждаше притеснен, но мама владееше ситуацията.
— Не се тревожи — прошепна ми тя. — Служителите, отговарящи за неговия предучилищен център ме предупредиха, че може да се случи. Според наблюденията им Брам може да има малък проблем с това важно за живота му събитие. — После коленичи до него и му каза: — Хайде да се качим на влака. Помисли за балоните. Помисли за тортата.
— Не ги искам.
И после, за всеобща изненада, Брам започна да плаче. Той никога не плачеше, дори като съвсем малък. Увереността изчезна от лицето на мама, тя го прегърна и го стисна силно. Брам беше второто дете, за което някога вече била изгубила надежда. След като ме беше родила бързо и лесно, бяха минали години преди да забременее с него; брат ми се роди седмици преди мама да навърши трийсет и една години, пределната възраст за раждане на деца. Всички се смятахме за големи късметлии, че имаме Брам, но за мама това беше истинско чудо.
Знаех, че ако продължеше да плаче, щяхме да си имаме проблеми. По онова време на всяка улица живееше Служител, отговарящ за реда.
Затова му казах с висок глас:
— Много лошо за теб. Няма да си получиш четеца и записвача. Никога няма да се научиш да пишеш. Никога няма да можеш да четеш.
— Това не е вярно! — изкрещя Брам. — Мога да се науча.
— Как? — попитах го аз.
Той присви очи, но поне спря да плаче.
— Все ми е едно, не искам да чета и да пиша.
— Добре — казах аз и с ъгълчето си на окото видях как някой чука на вратата на Служителя, който живееше в къщата до спирката на влака. Не. Брам вече имаше прекалено много забележки от предучилищния център.
Влакът почти безшумно спря на спирката и в този момент знаех какво трябва да направя. Вдигнах ученическата му чанта и му я подадох.
— Зависи само от теб. — Гледах го право в очите, сякаш исках да го хипнотизирам. — Можеш да пораснеш или да си останеш бебе.
Той изглеждаше наранен. Метнах чантата на раменете му и му прошепнах в ухото:
— Знам как да играеш игри на устройството си за писане.
— Наистина ли?
Лицето му грейна. Намести чантата си и мина през вратата на влака, без да погледне назад. С родителите ми се качихме след него и мама ме прегърна силно, след като влязохме вътре.
— Благодаря ти — каза тя.
Разбира се, на записвача нямаше никакви игри. Трябваше да измисля някакви, но ненапразно съм сортировчик по природа. Минаха месеци преди Брам да разбере, че по-големите братя и сестри на никое от другите деца в училище не криеха сред буквите по екрана рисунки и разни знаци, които трябваме да се откриват възможно най-бързо.
Така разбрах преди всички останали, че Брам никога нямаше да стане сортировач. Но въпреки това продължавах да разнообразявам нивата на сложност и да прибавям нови данни; прекарвах почти цялото си свободно време през тези месеци, за да измислям нови игри, които той можеше да хареса. И дори когато най-накрая разбра какво става, братчето ми не се ядоса. Бяхме се забавлявали и освен това, аз не го бях излъгала. Наистина знаех как могат да се играят игри на записващото устройство.
— Това беше денят — каза Кай и спря.
— Какво?
— Денят, в който разбрах за теб.
— Какво? — попитах отново и се почувствах някак обидена. — Че следвам правилата? Че накарах брат ми също да ги следва?
— Не — каза той с такъв тон, сякаш беше нещо очевидно. — Разбрах колко обичаш брат си и как се грижиш за него, разбрах, че си достатъчно умна, за да му помогнеш. — Усмихна ми се. — Вече знаех как изглеждаш, но в този ден видях за първи път теб самата, истинската Касия.