— О — казах аз.
— А аз? — попита Кай.
— Какво имаш предвид?
— Кога ме видя за пръв път? Истински?
По някаква причина не можах да му кажа. Не можах да му кажа, че лицето му, което бях видяла на екрана сутринта след моето Тържество на Подбора — грешката — ме беше накарало да помисля за него за пръв път по този начин. Не можах да му кажа, че не го виждах, докато не ми бяха казали да го погледна.
— На върха на малкия хълм — отговорих вместо това. Искаше ми се да не го бях лъгала, особено след като той знаеше повече истини за мен от всеки друг на света.
По-късно тази нощ осъзнах, че Кай не ми даде повече от своята история, а и аз не го помолих. Може би защото сега живеех в историята му. Бях влязла в неговата, а той в моята и частта, която пишехме заедно, понякога ми се струваше като единствената част, която беше важна и в която имаше някакъв смисъл.
Но все пак един въпрос продължаваше да ме тревожи: Какво беше станало, след като Служителите го бяха отвели и слънцето беше слязло ниско в небето, червено като засъхналата кръв?
25.
Времето, прекарано заедно с Кай, беше като буря, като див вятър и дъжд, като нещо прекалено голямо, за да бъде понесено, и прекалено мощно, за да избягаш от него. Духаше около мен и сплиташе косата ми, оставяше вятър по лицето ми, караше ме да се чувствам жива, жива, жива. Имаше спокойни мигове, както във всяка буря, и такива, през които думите ни предизвикваха светкавици, поне за нас двамата.
Обикаляхме из Хълма, докосвахме ръцете си, докосвахме дърветата. Говорехме. Кай имаше да ми казва много неща и аз имах да му казвам много неща, а нямахме достатъчно време, никога нямахме достатъчно време.
— Има хора, които се наричат Архивисти — каза ми веднъж той. — Някога, когато Комисията на Стоте правела подбора си, Архивистите се сетили, че нещата, които няма да бъдат включени в списъците, ще станат ценна стока. Затова спасили някои от тях. Архивистите имат незаконни портали, които сами са изградили, за съхранение на различни неща. Спасили са и стихотворението на Томас, което ти донесох.
— Нямах представа — казах аз и го докоснах. Никога не бях подозирала, че някой може да е мислил толкова напред, че да му хрумне да запази определените за унищожение стихотворения. Дали дядо е знаел за това? Не ми се струваше вероятно. Той не им беше дал своите стихотворения.
Кай постави ръка на рамото ми.
— Касия, Архивистите не го правят от добро сърце. Те са видели възможност да превърнат тези неща в стока и са направили каквото е необходимо, за да ги запазят. Всеки може да се сдобие с тях, ако има желание да си плати, но цената им е много висока. — Спря, явно решил, че е казал прекалено много — че това стихотворение му е струвало нещо.
— Какво им даде в замяна? — попитах аз и внезапно се уплаших. Доколкото знаех, Кай имаше две ценни неща: артефакта си и думите от стихотворението „Не си отивай кротко в тъмнината“. Не исках да загуби артефакта си, последната му връзка със семейството му. А по някаква причина мисълта, че може да е изтъргувал нашето стихотворение, ме отвращаваше. Може би беше егоистично, но не исках да стане достъпно за когото и да било. Осъзнах, че в това отношение не съм по-добра от Служителите.
— Нещо — отвърна той и ме погледна развеселено. — Не се тревожи за цената.
— Твоят артефакт…
— Не се тревожи. Не съм им го дал. Не съм изтъргувал и стихотворението ни. Но. Касия, ако някога имаш нужда, те не знаят за него. Попитах ги какво имат от Дилън Томас — нямаха много неща. Стихотворението за рождения ден и някаква история. Това беше всичко.
— Ако някога имам нужда от какво?
— От сделка — каза той предпазливо. — Да изтъргуваш нещо друго. Архивистите имат информация, връзки. Можеш да им кажеш някое от стихотворенията на дядо ти. — Намръщи се. — Макар че доказването на автентичността им може да бъде проблем, след като нямаш оригиналния лист… Все пак съм сигурен, че ще струват нещо.
— Мисля, че няма да се осмеля да търгувам с такива хора — казах аз и веднага ми се прииска да си върна думите назад. Не желаех Кай да мисли, че се плаша лесно.
— Те не са напълно зли. Опитвам се да ти покажа, че не са нито по-лоши, нито по-добри от всички други. Не са подобри или по-лоши от Служителите. Трябва да внимаваш с Архивистите така, както трябва да внимаваш и с всеки друг.