Выбрать главу

— Как мога да ги намеря? — попитах, донякъде стресната от нуждата, която го подтикваше да ми каже всичко това. Какво смяташе, че ще се случи? Защо мислеше, че трябва да знам как да продам нашето стихотворение?

— Музеят — отвърна той. — Отиди в сутерена и застани пред изложбата „Славната история на провинция Ория“. Никой не ходи там. Ако стоиш достатъчно дълго, някой ще те попита дали искаш да ти разкаже нещо повече за историята на провинцията. Кажи му „да“. Така ще разберат, че искаш да се свържеш с Архивист.

— Откъде знаеш това? — за пореден път се изненадвах от всички начини за оцеляване, които владееше.

Кай поклати глава.

— По-добре да не ти казвам.

— А какво ще стане, ако там отиде някой, който наистина иска да научи повече за историята?

Той се изсмя.

— Никой никога не ходи там, Касия. Никой тук не иска да знае нищо за миналото.

Бързахме, все още докосвайки ръцете си между клоните на дърветата. Чух Кай да си припява една от Стоте песни, тази, която бяхме слушали заедно в залата.

— Харесва ми — казах аз и той кимна. — Жената, която пее, има прекрасен глас.

— Само да беше истинска.

— Какво означава това?

Кай ме погледна с изненада.

— Гласът й. Не е истински. Изкуствено генериран е. Съвършеният глас. Както на всички други певци, във всички песни. Не знаеше ли?

Разтърсих невярващо глава.

— Не може да е вярно. Когато пее, мога да чуя как си поема дъх.

— Нарочно е. Всичко е част от цялата идея — каза Кай, очите му бяха някак далечни, сякаш си спомняше нещо. — Знаят, че ни харесва да смятаме нещата за автентични. Харесва ни да чуваме как певците си поемат дъх.

— Откъде знаеш?

— Чувал съм истински хора да пеят — отвърна той.

— И аз съм чувала, в училище. И татко ми е пял.

— Не. Имам предвид да пееш на глас, с пълно гърло, толкова силно, колкото можеш. Както и когато ти се прииска. Чувал съм хора да пеят така, но не и тук. И най-красивият глас на света не прилича дори малко на гласа в музикалната зала.

За частица от секундата си го представих в дома му, сред онзи пейзаж, който ми беше нарисувал, как слуша другите песни. Кай погледна към слънцето, мъждукащо през дърветата над нас. Преценяваше колко време ни остава. Той вярваше на слънцето повече, отколкото на часовниците. Вече го знаех. Докато го гледах как стои там, заслонил очите си с една ръка, един ред от стихотворението на Томас ми дойде наум — „Безумецът, възседнал синевата…“ Искаше ми се да чуя как Кай пее тези думи.

Той се пресегна към джоба си и извади листа със стихотворението за рождения ден.

— Запомни ли го добре?

Знаех за какво говори. Време беше да го унищожим. Беше прекалено опасно да го държим толкова дълго у себе си.

— Да — казах аз. Нека да го погледна още веднъж. — Прочетох го пак и вдигнах поглед към Кай. — Не ми е толкова тъжно, че го унищожаваме. — Сякаш си напомнях сама на себе си. — И други хора го знаят. Все още съществува някъде другаде.

Кай кимна.

— Искаш ли да го занеса вкъщи и да го пусна в инсинератора? — попитах аз.

— Мислех, че можем да го оставим тук — каза той. — Да го заровим в земята.

Спомних си как садихме цветя с Ксандър. Но това стихотворение нямаше корени, нямаше за какво да се захване; беше отделено, точно и чисто, от мястото, откъдето беше дошло. Знаехме името на автора. Не знаехме нищо за него, не знаехме какво е искал да каже с тези думи, какво е мислил, докато ги е оформял, как ги е написал. Преди толкова време дали са имали пишещи устройства? Не можех да си спомня от Стоте исторически урока. А може би е писал като Кай, на ръка? Дали поетът е знаел какъв късметлия е да има такива хубави думи и място, на което да ги постави и да ги съхрани?

Кай посегна към листа.

— Почакай — казах аз. — Нека не го заравяме целия. — Държах ръката си, протегната напред; Кай приглади внимателно белия лист на дланта ми. Нямаше много от стихотворението, само един куплет. Щеше да бъде лесно да го заровим. Откъснах един ред, онзи, в който се говореше за птиците:

… и птици от крилатите дървета, полетели с името ми…

Късах парченцето хартия на малки и малки късчета, докато от него не остана почти нищо. Пуснах ги, за да ги отнесе вятърът, за да полетят поне за миг. Бяха толкова малки, че не видях къде се приземиха повечето от тях, но едно падна върху клонче близо до мен. Може би някоя истинска птица щеше да го използва за гнездото си, щеше да го отнесе надалече от тук, както направих аз с другото стихотворение на Томас.